Том Клэнси - Безпощадно

— Помниш ли, когато навремето Боби се хвърли в басейна, за да извади малката дъщеричка на Майк Гудуин? Тогава й спаси живота — каза Подулски. — Майк скоро ми се обади. Миналата седмица Еми е родила близначки. Омъжила се е за някакъв инженер от Хюстън, който работи за НАСА.

— Въобще не знаех, че е омъжена. На колко години е тя? — попита Джеймс.

— О, сигурно има двадесет… може би двадесет и пет? Спомняш ли си луничавото й лице? Слънцето в Джаксънвил й действаше доста зле.

— Малката Еми — каза тихо Гриър. — Как пораснаха!

Може би през онзи топъл юнски ден момичето щеше да се удави. Още един спомен от сина му. „Един спасен живот, а може би дори три? Това е нещо, нали?“ — запита се Гриър.

Тримата мъже се обърнаха и се отдалечиха бавно от гроба, без да кажат дума. Когато стигнаха до пътечката, спряха. Насреща им идваше траурна процесия, в която участваха войници от Трети пехотен полк. „Старата стража“ пак вършеше тежкото си задължение да положи поредния човек в земята. Адмиралите отново отдадоха чест на знамето, с което бе покрит ковчегът, и на войника в него. Младият лейтенант, ръководещ церемонията, им отвърна. Той забеляза, че единият от адмиралите носи светлосинята лента, обозначаваща медал за храброст, и поздравът изрази цялото му уважение.

— Още един си заминава — каза тихо Гриър с горчив глас, след като процесията ги отмина. — Милостини Боже, защо заравяме тези деца?

— „Платете всякаква цена, понесете всяко бреме, посрещнете всички изпитания, подкрепете приятелите и се изправете срещу враговете…“ — цитира Каз. — Не беше толкова отдавна, нали? Но когато дойде време за залозите, копелетата се изпокриха.

— Ние сме залозите, Каз — обади се Дъч Максуел. — Масата за залагане е тук.

Обикновените хора сигурно щяха да се разплачат, но те не бяха обикновени. Тримата огледаха земята наоколо, осеяна с бели камъни. Навремето тази ливада бе принадлежала на Робърт Е. Лий 14 14 Робърт Е. Лий (1807–1870) — американски генерал, командвал армията на южняците. — Б.пр. — къщата все още стоеше на върха на хълма — изборът на място за гробище бе жесток жест от страна на едно правителство, почувствало се измамено от офицера си. В крайна сметка обаче Лий бе оставил фамилната си къща на хората, които бе обичал най-много. „Това е най-меката ирония за днес“ — забеляза мислено Максуел.

— Как вървят нещата при теб, Джеймс?

— Може да бъде и по-добре, Дъч. Имам заповед да почистя къщата. Ще ми трябва доста голяма метла.

— Знаеш ли за ЗЕЛЕН ЧИМШИР?

— Не — обърна се Гриър и се усмихна за пръв път през този ден. Усмивката не беше от най-блестящите, но бе по-добра от нищо. — А ще ми се иска ли да знам?

— Сигурно ще имаме нужда от помощта ти.

— Под масата ли?

— Знаеш какво стана с ЖАЛОН — забеляза Казимир Подулски.

— Имаха дяволски късмет, че се измъкнаха — съгласи се Гриър. — Този път ще си държим езика зад зъбите, нали?

— Можеш да си сигурен.

— Казвайте какво ви е нужно. Ще направя всичко, което зависи от мен. Ти ли ще се занимаваш с „тройката“, Каз?

— Точно така.

Индексът „3“ в името на операцията означаваше, че тя се намира във фаза на планиране. Подулски имаше талант за това. Погледът му блестеше като позлатените криле върху куртката му.

— Добре — заключи Гриър. — Как я кара малкият холандец?

— Сега лети за „Делта“. В момента е втори пилот, но скоро ще стане капитан. А аз ще имам внуче след месец-два.

— Сериозно ли? Поздравления, приятелю.

— Не го упреквам, че се отказа. Аз също бях на път, но се простих с тази мисъл.

— Как се казваше онзи „тюлен“, който го измъкна?

— Кели. И той се отказа — добави Максуел.

— Тогава трябваше да му издействаш медал, Дъч — каза Подулски. — Четох докладите. Било е доста напечено.

— Направих го старшина. Не можех да му дам медал — поклати глава Максуел. — Не и за това, че е спасил сина ми, Каз. Знаеш как се постъпва в такъв случай.

— Да.

Подулски погледна нагоре към хълма. Погребалната процесия бе спряла и войниците смъкваха ковчега от военната катафалка. Една млада вдовица наблюдаваше последните минути на съпруга си на земята.

— Да, знам как се постъпва.

Тъкър спря лодката на пристана. Той изгаси двигателя и бързо завърза въжетата. Тони и Еди изнесоха сандъка с бирата, докато Хенри прибра всичко от лодката и хвърли един брезент отгоре й. После побърза да последва другите двама на паркинга.

— Е, това беше детска игра — забеляза Тони. Сандъкът вече стоеше в купето на фургона му.