Том Клэнси - Безпощадно

Кели бе изумен от разума в думите на Сам.

— Сигурно си много добър лекар.

— Аз съм чудесен лекар — осведоми го Роузън. — Това не е по моята част, но Сара е дяволски добра в тази област. Може да се окаже, че и двамата сте извадили дяволски късмет. Тя не е лошо момиче, Джон. Освен това е малко нервна, ако не си забелязал.

— Да, но… — Едно ъгълче от разума на Кели възкликна: „Видя ли!“

— Но повече си се заглеждал по лицето й. И аз съм бил на двадесет, Джон. Хайде, може би ни предстои работа. — Той спря и се вторачи в Кели. — Струва ми се, че пропускам нещо. Какво е то?

— Преди по-малко от година изгубих жена си.

Джон му разказа всичко за около минута-две.

— И си помислил, че може би тя…

— Да, предполагам, че е така. Глупаво от моя страна, нали?

Кели се чудеше защо е толкова искрен. Защо просто не остави Пам да прави каквото си знае. Но това не можеше да бъде решение. Ако постъпи по този начин, значи само я бе използвал и след това захвърлил егоистично. Странните криволици, през които бе преминал животът му последната година, го научиха, че не може да постъпва по този начин. Не трябва да е от този тип мъже. Той улови втренчения в него поглед на Роузън.

Сам поклати наставнически глава.

— Всички сме уязвими. Ти имаш нужната подготовка и опит, за да се справиш с проблемите си. Тя ги няма. Хайде да се захващаме за работа.

Роузън хвана количката с големите си меки ръце и я подкара към бункера.

Хладният въздух вътре сякаш бе олицетворение на действителността. Пам безуспешно се опитваше да забавлява гостенката. Сара вероятно отдаваше това на странната ситуация, в която бяха попаднали, но умът на лекаря никога не бездейства и тя бе започнала да гледа с професионален поглед на момичето срещу себе си. Когато Сам влезе в стаята, жена му се обърна и Кели разбра какво се криеше в погледа й.

— И така напуснах дома си на шестнадесетгодишна възраст — обясняваше Пам с монотонен глас, който говореше по-красноречиво от думите й. Тя обърна глава и прикова поглед върху сака в ръцете на Кели. Гласът й придоби изненадващо остри нотки, които дотогава Джон не бе чувал: — О, чудесно. Тъкмо ми трябваше.

Тя се приближи до него, взе сака от ръцете му и влезе в спалнята. Кели и Роузън я изчакаха да затвори вратата и Сам подаде пластмасовата тубичка на жена си. Сара разбра всичко само е един поглед.

— Не знаех — обади се Кели, който изпитваше нужда да се защити. — Не съм я виждал да взема нищо.

Той се опита да си спомни всичко и установи, че е възможно Пам да е вземала хапчета два или три пъти. Значи това е била причината за замечтания й поглед.

— Сара? — попита Сам.

— Триста милиграма. Сигурно не е в напреднала фаза, но при всички положения се нуждае от помощ.

Няколко секунди по-късно Пам се върна при тях и каза на Кели, че е забравила нещо на яхтата. Ръцете й не трепереха, но само защото ги бе вкопчила една в друга. Колко по-лесно бе да намериш нещо, когато знаеш къде да го търсиш. Пам се опитваше да се владее и почти успяваше, но в никакъв случай нямаше артистични заложби.

— Това ли търсиш? — попита Кели и показа пластмасовата тубичка. Наградата за остро зададения въпрос му подейства като нож в сърцето.

В продължение на няколко секунди Пам не каза нищо. Гладното изражение в очите й се пресегна към кафявата пластмасова тубичка и взе една-две таблетки в очакване на ефекта от проклетите хапчета. То не забелязваше другите хора в стаята и със сигурност не се интересуваше от мнението им. После срамът зашлеви плесницата си и Пам разбра, че светлината, в която се опитваше да се представи, бързо изгасва. Но явно най-тежко й бе да погледне Кели. След като пробягнаха по Сара и Сам, очите й се заколебаха между ръцете и лицето на Джон. Гладът и срамът се счепкаха, но срамът победи. Очите й срещнаха погледа на Кели и изражението на дете, хванато да върши пакост, изчезна. Пам разбра, че с всеки удар на сърцето чувството, което можеше да се превърне в любов, добива очертанията на презрение и отвращение. Ритъмът на дишането й забърза, после стана неравномерен и тя осъзна, че най-голямото отвращение идва отвътре. Дори и наркоманите имат нужда да погледнат вътре в себе си, но когато го сторят през очите на другите, се чувстват още по-наранени.

— С-с-съжалявам, Ке-е-ели. Н-не ти к-к-казах… — опита се да проговори тя, но нещо в нея се пречупи. Пам се топеше пред очите им. Сигурно й се искаше да потъне вдън земята или да се изпари. Бе се превърнала в едно голямо отчаяние. Пам извърна глава, неспособна да гледа мъжа, когото бе започнала да обича.