Том Клэнси - Безпощадно

— Какво? — попита раздразнено недоумяващият Роузън.

— Винтовете ти са повредени от електролиза. От галванична реакция. Тя е предизвикана от факта, че в солената вода има повече от един вид метал, и те са корозирали. Работата на плитчината е била само да изкриви размекнатия метал. Винтовете вече не са ставали за работа. Нима в курса за яхтсмени не ви го казаха?

— Ами казаха пи, но…

— Но току-що научихте нещо ново, доктор Роузън. — Кели вдигна останките от винта. Металът бе крехък като гипс. — Това някога е било бронз.

— По дяволите!

Хирургът пое парчето и отчупи един пласт, сякаш разлепваше вафла.

— Техникът е искал да каже, че цинковите аноди трябва да се подменят. Работата им е да поглъщат галваничната енергия. Сменят се на всеки две години и по този начин се предпазват перките и рулят. Не мога да ти обясня процеса научно, но със сигурност мога да ти опиша последиците. Рулят ти също има нужда от подмяна, но той може да почака. Това, което не може да чака, са двата винта.

Роузън погледна към водата и изруга:

— Идиот такъв!

Кели се засмя съчувствено.

— Док, ако това е най-голямата ти грешка тази година, значи си истински щастливец.

— И какво да правя сега?

— Ще се обадя и ще поръчам нови винтове. Познавам едно момче в Соломонс, което ще ги прати веднага, така че ще бъдат тук още утре. Няма страшно. Освен това искам да прегледам и картите ти.

Както можеше и да се очаква, картите не бяха актуализирани от цели пет години.

— Трябва да ги сменяш всяка година, док.

— По дяволите! — изруга отново Роузън.

— Искаш ли съвет? — усмихна се Кели. — Не се впрягай толкова. Това са най-добрите уроци. Вярно е, че малко боли, но нищо повече. Научаваш ги и не ги забравяш никога повече.

Лекарят най-после се отпусна и си позволи усмивка.

— Предполагам, че си прав, но Сара няма да спре да ми го натяква.

— Хвърли вината върху картите — предложи Кели.

— Ще ме подкрепиш ли?

— Мъжете трябва да си помагат в подобни моменти — ухили се Джон.

— Мисля, че ще ми допаднете, господин Кели.

— И къде, на майната си, е отишла? — попита Били.

— Откъде, по дяволите, да знам — отвърна не по-малко ядосано Рик. Освен гняв в него се надигаше и страх от Хенри, който със сигурност нямаше да е развеселен от новината.

И двамата се обърнаха към жената в стаята.

— Ти си й приятелка — каза Били.

Дорис вече цялата трепереше. Искаше й се да избяга от стаята, но това нямаше да помогне. Докато Били правеше трите стъпки към нея, ръцете й се тресяха. Тя потръпна, но не се опита да избегне шамара, който я повали на пода.

— Кучка! Веднага ми кажи какво знаеш.

— Не знам нищо — изкрещя Дорис и опипа сгорещената си буза, върху която бе попаднал ударът. Тя погледна Рик за някакво съчувствие, но лицето му бе каменно.

— Знаеш! И по-добре веднага ми кажи какво — извика Били и се пресегна да смъкне шортите й. — Докарай останалите тук — обърна се той към Рик и свали колана от кръста си.

Дорис се изправи, без да чака заповедта. Тя бе гола от кръста надолу и тихо плачеше. Тялото й се свиваше от стоновете в очакване на болката. Дорис стоеше неподвижна, защото знаеше, че няма къде да избяга. Нямаше къде да иде. Другите момичета влязоха бавно, без да я поглеждат. Тя знаеше, че Пам мисли да бяга, но нищо повече от това. Докато коланът свистеше във въздуха, единствената й утеха бе, че не може да издаде приятелката си. Пам беше избягала.

След като върна цялата си водолазна екипировка в бункера, Кели взе една ръчна количка, за да превози продуктите от яхтата. Роузън настоя да му помогне. Новите винтове щяха да пристигнат едва на следващия ден, пък и хирургът явно не бързаше отново да пътешества с яхтата си.

— Значи — каза Кели — преподаваш хирургия?

— Да, стана вече осем години.

Роузън подреди пакетите с продукти на количката.

— Не приличаш на хирург.

Сам прие комплимента спокойно.

— Е, не всички приличаме на цигулари. Баща ми беше зидар.

— Моят пък пожарникар.

Кели подкара количката към бункера.

— Като се заговорихме за хирурзи… — Роузън посочи гърдите на Джон. — Попаднал си на добър специалист. Тези белези явно са били ужасни рани.

Кели почти спря.

— Да, онзи път наистина постъпих безразсъдно. Но не беше толкова зле, колкото изглежда. Само ми одраска дробовете.

— И на мен така ми се струва — изръмжа Роузън. — Минало е само на около пет сантиметра от сърцето ти. Голяма работа.