Том Клэнси - Безпощадно

— Какво има? — попита по мегафона той.

— Изгубихме винта! — извика в отговор мургавият мъж. — Какво да правим?

„Гребете“ — едва не се изтърва Кели, но това щеше да прозвучи грубо. Той приближи яхтата си още по-близо, за да огледа положението. Другата яхта бе със средна големина, предназначена за риболов и явно все още нова. Човекът на мостика бе висок към метър и седемдесет, петдесетинагодишен и гол до кръста, ако не се брояха черните косми по гърдите му. Виждаше се и някаква жена, която също не изглеждаше весела.

— Никакви перки ли нямате? — попита Кели, когато се приближи още по-близо.

— Мисля, че се ударихме в някакъв пясъчен нанос — обясни мъжът. — Намира се на около половин миля в онази посока посочи мъжът към място, което Кели внимателно избягваше.

— Да, там наистина има плитчина. Мога да ви взема на буксир. Имате ли здраво въже?

— Разбира се — отвърна веднага другият и се запъти към носа на яхтата си. Жената продължаваше да изглежда доста притеснена.

Кели за момент отдалечи яхтата си, без да изпуска от поглед другия „капитан“. Разбира се, според Джон такъв човек не можеше да се нарече „капитан“. Той не се ориентираше по карта, не знаеше как да привлече вниманието на другите съдове, не умееше дори да повика бреговата охрана. Всичко, което бе успял да стори, беше да си купи яхта клас „Хатерас“. Но макар и добър, изборът вероятно бе натрапен от някой ловък търговец. Кели обаче остана изненадан. Човекът ловко му подаде въжето и махна към „Спрингър“ да се приближи.

Кели доближи кърмата си и отиде да поеме въжето, което завърза за големия кнехт на щрунца. Пам се бе изправила и гледаше. Джон се върна на мостика и отпусна леко дросела.

— Включи радиото си — каза той на собственика на хатераса. — Остави руля си в средно положение, докато не ти кажа да го въртиш. Разбра ли?

— Ясно.

— Да се надяваме, че е така — прошепна Кели и заотпуска дроселите, докато въжето не се опъна.

— Какво е станало? — попита Пам.

— Понякога хората забравят, че под водата има дъно. Ако го удариш, могат да се случат какви ли не работи. — Той замълча. — Не искаш ли да облечеш нещо?

Пам се изкикоти и слезе долу. Преди да завие на юг, Кели внимателно увеличи скоростта на около пет възела. Не му се случваше да тегли на буксир за пръв път и измърмори, че вече ще започне да събира такса.

Кели бавно приближи „Спрингър“ до кея, като внимаваше за яхтата след него. Той слезе от мостика, пусна подвижния трап и скочи на брега, за да завърже въжетата. После се отправи към хатераса. Собственикът му вече бе готов и хвърли въжетата на Кели, докато спускаше своя трап. Джон издърпа яхтата на метър-два, което бе чудесен шанс да демонстрира мускулите си пред Пам. Операцията му отне само пет минути. После стори същото и със „Спрингър“.

— Това ваше ли е?

— Да — отвърна Кели. — Добре дошли на моята плитчина.

— Сам Роузън — представи се мъжът и протегна ръка.

Той вече бе облякъл ризата си. Макар и да имаше здраво ръкостискане, пръстите му бяха нежни и меки.

— Джон Кели.

— Това е жена ми Сара.

Кели се засмя.

— Вие сигурно сте навигаторът.

Сара бе ниска пълна жена, чиито кафяви очи се колебаеха между учудване и раздразнение.

— Трябва да ви благодарим за помощта — забеляза тя с нюйоркски акцент.

— Просто следвах законите на морето, госпожо. Какво се случи?

— Картата показва, че на мястото, където се ударихме, дълбочината е метър и осемдесет, а ние газим само метър и двадесет. Освен това отливът премина преди пет часа! — тросна се жената.

Сара не се ядосваше на Кели, но съпругът й вече бе чул какво мисли по въпроса, а по-близък обект от Джон просто нямаше.

— Наносите на плитчината бяха натрупани от бурите миналата зима, но въпреки това моята карта показва по-малко от вашата. А и дъното там е меко.

Точно тогава се появи Пам, облечена в нещо почти прилично. При вида й Кели се сети, че не знае дори фамилията й.

— Здрасти, аз съм Пам.

— Искате ли малко да се поразходим? Имаме на разположение цял ден, за да се справим с проблема.

Всички одобриха предложението на Джон и той ги поведе към къщата си.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Сам Роузън.

„Това“ бе един от бункерите, построени през 1934 година. Той имаше площ от двеста квадратни метра, а покривът му бе дебел цял метър. Изградено изцяло от железобетон, цялото съоръжение бе точно толкова солидно, колкото изглеждаше. До първия бункер се виждаше още един, по-малък.