Том Клэнси - Безпощадно

Цивилният се усмихна леко, за да притъпи ефекта на предишните си думи.

— Старшина Ореза, с вашия ум заслужавате да бъдете офицер.

— Явно умът ми не е чак толкова блестящ, щом като изпуснахме нашия приятел снощи.

— А онзи, когото видяхме?

— Кели? Той е бивш старшина от флота. Стабилен мъж.

— Струва ми се млад за старшина — обади се Инглиш и погледна размазаната снимка пред себе си. Той бе отскоро в станцията.

— Званието му е присвоено заедно с флотски кръст — обясни Ореза.

Цивилният вдигна поглед.

— Значи според теб…

— Няма никакъв шанс да го е скрил.

Цивилният поклати глава. После се поколеба за миг и се отправи към спалното помещение. Преди изгрев щяха отново да тръгнат и имаше нужда от сън.

— Как беше? — попита Инглиш след излизането му от стаята.

— Човекът работи здраво, капитане. — Като командир на станцията това звание се полагаше на Инглиш. Още повече че офицерът не се месеше в работата на Ореза. — И със сигурност не е от сънливите.

— Ще бъде при нас още известно време и искам от теб да го поемеш.

Ореза почука по картата с молива си.

— Продължавам да твърдя, че най-доброто място за наблюдение е тук. Още повече че можем да се доверим на човека.

— Но цивилният казва „не“.

— Цивилният не е моряк, господин Инглиш. Нямам нищо против да ми заповядват какво да правя, но не и как да го правя.

Ореза огради мястото на картата.

— Това не ми харесва.

— И няма нужда — отвърна по-високият.

Той разгъна джобния си нож и разряза картона, под който се показа найлонов плик с бял прах.

— Само няколко часа работа, и изкарваме триста хиляди. Да не би да ви звучи зле? Или пък аз не мога да схвана нещо както трябва?

— И това е само началото — допълни третият.

— Какво ще правим с лодката? — попита човекът със скрупулите.

Високият вдигна поглед от заниманието си.

— Избавихте ли се от платното?

— Да.

— Ами тогава можем да си я вземем… но ще е по-разумно да я потопим. Да, точно така ще направим.

— А Анджело?

И тримата погледнаха към тялото. Човекът все още бе в несвяст и кръвта му изтичаше.

— Предполагам, че ще трябва да потопим и него — каза безстрастно високият. — Мястото е добро.

— След две седмици от него няма да е останало нищо. Наоколо има доста гадини — махна към мокрия от прилива пясък третият.

— Виждаш ли колко е лесно? Няма лодка, няма Анджело, няма риск — има само триста хиляди долапчета. Какво повече искаш. Еди?

— И все пак приятелите му въобще няма да се зарадват.

Отговорът прозвуча повече като аргумент в спор, отколкото като морални скрупули.

— Какви приятели? — попита Тони, без да вдига глава. — Той се издъни, нали? Колко приятели имат издънките?

Еди отстъпи пред логиката на положението и се приближи към безжизненото тяло на Анджело. От многобройните рани все още течеше кръв, а гърдите бавно се надигаха, докато дробовете се опитваха да поемат въздух. Време беше да се сложи край на това. Еди знаеше, че само се опитва да спре неизбежното. Той измъкна от джоба си малък автоматичен пистолет калибър .22 7 7 В САЩ калибърът на оръжията обикновено се дава в инчове, като нулата се изпуска, а вместо нея се поставя точка. .22 отговаря на 0,22 инча, което е равно на 5,5 мм. — Б.пр. , доближи се до тила на Анджело и натисна спусъка. Тялото потръпна конвулсивно и се отпусна. Еди остави пистолета и извлече трупа отвън, като остави Хенри и Тони да довършат важната работа. Бяха взели със себе си парче рибарска мрежа. Еди уви трупа в него и го потопи във водата зад малката им моторница. Като всеки предпазлив човек той се огледа наоколо, но тук нямаше голяма опасност от натрапници. Еди подкара моторницата и на неколкостотин метра по-далеч намери подходящо място. Той спря и завърза шест бетонни павета за мрежата. Бяха достатъчни, за да потопят Анджело на три метра под водата. Тя изглеждаше доста бистра и Еди се разтревожи, но пълчищата от раци по дъното бързо разсеяха опасенията му. Анджело щеше да изчезне за по-малко от две седмици. Начинът, по който се отърваха от трупа, си беше чиста революция в бизнеса. Трябваше да го запомни. Виж, платноходката щеше да им създаде повече грижи. За нея бе нужно по-дълбоко място, но Еди разполагаше с цял ден, за да го открие.

Кели промени курса надясно, за да избегне спортните моторници. Островът вече се виждаше на пет мили пред тях. Всъщност нямаше чак какво толкова да му се гледа. Той представляваше само малка издатина на хоризонта. На него нямаше дори дървета, но Кели си го обичаше, защото бе негов и там никой не можеше да го безпокои. Може би единственият недостатък се криеше в лошия телевизионен сигнал.