Том Клэнси - Безпощадно

— Съжалявам, Пам, аз…

Тя спря извиненията му със смеха си.

— Винаги ли си толкова добър?

Ръцете на Кели обвиха крехкото й тяло и не го пуснаха още дълги минути. Останаха така, докато бурята утихна. Кели не искаше да я пусне от страх, че изживяното може да се окаже толкова нереално, колкото трябваше да бъде всъщност. Но вятърът захладня и двамата слязоха долу. Кели извади хавлиени кърпи и избърса себе си и нея. Опита се да се усмихне, но болката се бе върнала, усилена от изминалия прекрасен час. Сега пък Пам се изненада. Тя седна до него и притегли главата му към гърдите си. Кели се разрида и плака, докато отново я измокри. Пам се оказа достатъчно умна, за да не попита нищо. Тя просто го притисна още по-плътно към себе си и изчака, докато сълзите спрат и дишането му отново стане равномерно.

— Съжалявам — каза след известно време Джон. Той се опита да вдигне глава, но Пам не го пусна.

— Няма нужда да ми обясняваш, но искам да ти помогна — каза тя, макар да знаеше, че вече го е сторила.

Още от първия миг в колата Пам бе забелязала, че Кели е силен мъж, но дълбоко наранен. Бе толкова по-различен от другите мъже, които познаваше. Когато най-после Джон отново заговори, думите му сякаш докосваха гърдите й.

— Минаха почти седем месеца. Бях по работа долу към Мисисипи. Току-що бяхме научили, че е бременна. Тя отиде до магазина и… един камион, огромен камион. Спирачките му отказали.

Кели не успя да продължи, а нямаше и нужда.

— Как се казваше?

— Тиш… Патриша.

— От колко време бяхте…

— Година и половина. И след това просто… изчезна. Въобще не съм предполагал. Искам да кажа, че знам какво е опасност, минал съм през нея, но това вече свърши, пък и в опасност съм бил аз, а не тя. Не съм и помислял…

Гласът му отново секна. Пам го погледна. Въпреки слабата светлина в салона белезите му се виждаха. Тя не ги бе забелязала преди и се зачуди какво ли могат да й разкажат. Нямаше значение. Пам положи длан на главата му. „Сега вече е трябвало да бъде баща. И не само това.“

— Не си го казвал другиму, нали?

— Не.

— А защо ми го казваш сега?

— Не знам — прошепна Кели.

— Благодаря ти.

Джон изненадано вдигна глава.

— Това е най-хубавото нещо, което някой мъж е правил за мен.

— Не те разбирам.

— Разбираш ме — отвърна Пам. — Тиш също ме разбра. Ти ми позволи да заема мястото й. А може би го стори тя. Тя те е обичала, Джон. Сигурно те е обичала ужасно много. И все още те обича. Благодаря ти, че ми позволи да ти помогна.

Той отново се разплака. Пам притегли главата му към гърдите си и го залюля като малко дете. Това продължи десет минути, макар че и двамата нямаха часовник. Когато спря да плаче, той вдигна глава и я целуна в знак на благодарност, която веднага премина в страст. Пам легна и му позволи да поеме инициативата, защото той отново се бе превърнал в истински мъж. Наградата й се състоеше в това, което току-що бе направила за него, и този път нейните стонове заглушиха гръмотевиците. Когато Джон заспа до нея, тя целуна небръснатата му буза. Сега бе неин ред да плаче, удивена от чудото, с което бе завършил денят, и от ужаса, с който бе започнал.

Кели се събуди по навик половин час преди изгрев. Писъците на чайките огласяха въздуха, а на изток се виждаха първите зари на утрото. Нежната ръка върху гърдите му отначало го изненада, но после спомените и чувствата обясниха всичко. Той се отлепи от Пам и я покри с одеялото, за да я предпази от сутрешния хлад. Беше време за работа по яхтата.

Кели пусна кафемашината, обу банските си и се качи на палубата. За радост не бе забравил да включи нощните сигнални светлини. След бурята небето бе чисто, а въздухът свеж. Кели отиде на носа и установи, че една от котвите се е преместила. Той мислено се укори, макар че случилото се не бе чак толкова опасно. Морето бе спокойно, водата — гладка като огледало, а вятърът нежно подухваше. Първите оранжеви слънчеви лъчи вече осветяваха гористия източен бряг. С две думи, Кели отдавна не помнеше да е виждал толкова красиво утро. И тогава си каза, че промяната няма нищо общо с времето.

— По дяволите — прошепна той към все още неразпукалата се зора. Кели се чувстваше леко схванат и направи няколко упражнения, за да се разкърши. Едва тогава разбра колко добре се чувства без обичайната умора. И откога не се бе чувствал така? „Нима съм спал девет часа?“ — учуди се той. Толкова много? Нищо чудно, че му бе така добре. Следващата му сутрешна работа бе да измете локвите от бурята по палубата.