Том Клэнси - Безпощадно

Кели се разсмя и момичето последва примера му. После ръцете й обгърнаха бицепса на Джон. Пръстите на Пам заопипваха татуировката му.

— Не прилича на…

Кели кимна.

— Знам. Повечето хора очакват да прилича на боядисана или нещо подобно.

— Защо…

— … си я направих ли? Всички в частта ми се татуираха. Дори и офицерите. Просто всички го правеха. Доста тъпо, нали?

— Според мен е много симпатична.

— А според мен ти си симпатична.

— Говориш хубави неща.

Пам леко се премести и потърка гърди в ръката му.

„Спрингър“ вече се движеше с постоянна скорост от осемнадесет възела, а Кели направляваше яхтата към изхода на балтиморското пристанище. Италианският контейнеровоз бе единственият търговски кораб наоколо, а морето бе спокойно, с около тридесетсантиметрови вълни. По целия път към залива Чесапийк Джон се придържаше към главния плавателен канал.

— Жаден ли си? — попита тя, когато яхтата зави на юг.

— Да. В кухничката има хладилник. Тя е…

— Видях я. Какво искаш?

— Донеси по една чаша от каквото и да е.

— Добре — отвърна весело Пам.

Докато тя се изправяше, топлината се разля по цялото тяло на Кели и го напусна при рамото.

— Какво е това? — попита тя, щом се върна.

Кели се обърна и трепна. Притиснатото до ръката му момиче толкова го бе успокоило, че бе забравил за времето. „Това“ беше приближаваща се буря. Големите кълбовидни облаци закриваха небето на около десетина мили по хоризонта.

— Май ще се поизмокрим малко — отвърна Кели и пое едната бира.

— Когато бях малка, тези облаци носеха торнадо.

— Но не и тук — отвърна Джон и огледа яхтата, за да се увери, че по палубата няма нищо незастопорено. Долу също всичко бе на мястото си както винаги. Джон включи флотския си приемник. Веднага хвана метеорологичната прогноза, която завърши с обичайното предупреждение.

— Яхтата ти малък съд ли е? — попита Пам.

— Технически погледнато — да, но няма защо да се безпокоиш. Аз си знам работата. Едно време бях главен боцман.

— Какво е това?

— Моряк. Искам да кажа, във флота. Освен това яхтата е сравнително голяма. Просто малко ще се поразлюлеем. Нищо повече. Ако те е страх, можеш да си сложиш спасителна жилетка. Тя е точно под седалката.

— Ти страхуваш ли се? — попита Пам.

Кели се усмихна и поклати глава.

— Добре тогава.

Тя зае предишното си положение. Гърдите й отново се опряха на ръката му, а главата й се отпусна върху рамото на Кели. В очите на Пам се появи замечтано изражение. Тя сякаш просто очакваше какво ще се случи по-нататък.

Кели не се притесняваше — във всеки случай не и от бурята, — но не беше и нехаен. Когато подминаха Бодкин пойнт, той насочи яхтата на изток през плавателния канал. Не се обърна на юг, докато не бе убеден, че се намира в твърде плитки води, за да бъде блъснат от нещо голямо. На всеки няколко минути Джон се извръщаше, за да види какво става с бурята, която вече напредваше към тях с около двадесет възела. Слънцето се бе скрило зад облаците. Бързото движение на бурята означаваше, че ще е силна и „Спрингър“ вече не може да избяга. Кели допи бирата си и реши да не си взема втора. Видимостта щеше бързо да намалее. Той извади една карта в найлоново облекло и я сложи вдясно до таблото с уреди. После отбеляза върху нея положението на яхтата и се увери, че курсът й няма да я изведе в плитчините. „Спрингър“ газеше метър и половина във водата и за Кели всяка дълбочина, по-малка от три метра, бе „плитчина“. Доволен от видяното, той остави компаса и отново се отпусна. Опитът му го предпазваше както от опасностите, така и от усложненията.

— Май ни настига — забеляза Пам с тон, в който се промъкваха нотки на безпокойство.

— Ако искаш, можеш да слезеш долу — каза Кели. — Скоро ще завали и ще задуха. Пък и ще излезе вълнение.

— Но няма да стане опасно, нали?

— Не, освен ако не направя нещо наистина тъпо. Ще се постарая да не го правя — обеща той.

— Мога ли да остана тук и да видя какво представлява бурята? — попита Пам, която явно не искаше да пуска ръката му, макар Кели да не разбираше защо.

— Ще бъде доста мокро — предупреди я той.

— Няма значение — усмихна се Пам и още по-плътно се притисна до ръката му.

Кели намали скоростта. Нямаше смисъл да бърза. С по-малката скорост вече можеше да държи руля и с една ръка. Кели прегърна момичето и главата й отново легна на рамото му. Въпреки приближаващата буря изведнъж всичко си дойде на мястото. Или поне така казваха чувствата му. Разумът обаче твърдеше друго и двете гледни точки определено не съвпадаха. Разумът му напомняше, че Джон не знае абсолютно нищо за момичето до себе си. Чувствата контрираха, че въобще не трябва да му пука. Той имаше нужда от нея. Но Кели обикновено не се поддаваше на чувствата си и противоречието го накара да се загледа към хоризонта.