Том Клэнси - Безпощадно

— Къде отиваш? — попита тя.

Кели се изненада. Мислеше си, че първият въпрос — „Да ви закарам ли донякъде?“ — трябва да бъде зададен от него. Той се поколеба секунда-две, докато я оглеждаше. Момичето вероятно бе на двадесет и една години, макар и да изглеждаше по-възрастно. Лицето й не бе мръсно, но не можеше да мине и за чисто. Причината сигурно бяха прахът и вятърът по магистралата. Носеше мъжка памучна риза, която спешно се нуждаеше от гладене, а косата й бе вързана. Но най-странни бяха очите. Красиви, сиво-зелени на цвят, те гледаха покрай него в… какво? Кели и преди бе виждал такова изражение, но само в очите на изморени мъже. Самият той до неотдавна гледаше по същия начин, без да знае какво вижда. Въобще не му хрумна, че и сега погледът му не изразява нещо по-различно.

— На яхтата си — отвърна най-накрая Кели, като не знаеше какво друго да каже.

Очите й веднага се промениха.

— Имаш яхта? — попита тя.

Очите й светнаха като детски и усмивката им озари и останалата част от лицето. Кели имаше чувството, че току-що е отговорил на важен въпрос. Между двата предни зъба на момичето имаше симпатична пролука.

— Петнадесетметрова. С дизелов двигател. — Той махна към багажника на скаута, който бе пълен с продукти. — Искаш ли да дойдеш? — попита, отново без да мисли, Кели.

— Разбира се!

Момичето без колебание отвори вратата и хвърли сака си на пода.

Връщането обратно на магистралата бе опасно. Скаутът НЕ беше мощна кола и определено не бе предназначен за магистрала, така че Кели се съсредоточи над управлението. Тъй като не можеше да кара бързо, той бе принуден да се движи в най-дясното платно и да внимава за идиотите, които постоянно изскачаха от страничните пътища, втурнали се към океана или към където и другаде да отиваха хората по време на уикенда си.

„Искаш ли да дойдеш?“ — бе попитал той и тя му бе отвърнала: „Разбира се“ — констатира разумът му. „Какво толкова, по дяволите?“ Кели се намръщи, защото не знаеше отговора на въпроса си, но през последните шест месеца толкова въпроси бяха останали без отговор, че просто нямаше значение. Той нареди на разума си да млъква и продължи да се занимава с движението по магистралата. Разумът на Кели обаче не се отказа да бръмчи в някакво отдалечено кътче на съзнанието му. В крайна сметка човешкият разум рядко се подчинява на собствените си заповеди.

„Денят на загиналите“ 6 6 Американски национален празник, посветен на падналите във войните американци (последният понеделник на май в повечето щати). — Б.пр. — помисли си той. Колите около него бяха претъпкани с хора, бързащи от работа за дома или с други успели вече да вземат семействата си. Децата лепяха личицата си по задните стъкла. Едно-две дори махнаха на Кели, но той се направи, че не ги забелязва. Животът без душа е труден, особено пък ако човек още си спомня за нея.

Кели прокара ръка по небръснатата си брадичка. Дланта му беше мръсна. Нищо чудно, че в магазина го изгледаха толкова странно. „Занемаряваш се, Кели.“

„И на кого, по дяволите, му пука?“

Той се обърна да погледне спътницата си и се сети, че все още не знае името й. Забележително. Тя гледаше право напред, а лицето й не изразяваше нищо. В профил изглеждаше доста симпатична. Бе слаба — по-точно кльощава, — а цветът на косата й — нещо средно между русо и кестеняво. Носеше изтъркани джинси, скъсани на няколко места. Вероятно ги бе купила от магазин, в който слагаха надценка за това, че ти продават протъркани дрехи. Но Кели не го бе грижа. Просто още едно нещо, което не го интересуваше.

„Господи, как си успял да пропаднеш толкова?“ — попита разсъдъкът му. Той знаеше отговора, но дори и в него не можеше да се открие цялата истина. Различни части от организма, наречен Джон Терънс Кели, знаеха различни части от пълното обяснение, но те някак си все не можеха да се обединят в едно цяло. И така някога силният, умен, решителен мъж бе напълно объркан и… отчаян? Колко весело.

Кели си спомни какъв беше. Спомни си всичко онова, през което бе преминал, и се учуди как е могъл да го стори. Но най-ужасното бе, че не можеше да открие грешката си. Разбира се, знаеше какво се е случило, но то бе станало извън него и сега Кели стоеше жив, неразбиращ, объркан и без никаква цел пред себе си. Живееше на автопилот. Знаеше го, но не знаеше накъде го води съдбата.

Което и да бе момичето до него, то не се опитваше да завърже разговор и това напълно устройваше Кели. Въпреки това той усещаше, че има нещо, което трябва да знае. Осъзнаването го изненада. Подсказаха го инстинктите му, а той винаги им вярваше. Студените тръпки полазиха врата и ръцете му. Кели огледа движението около себе си, но не видя никаква друга опасност освен мощните коли с безмозъчни шофьори. Очите му внимателно прецениха всичко и не откриха нищо. Въпреки това усещането за опасност не си отиде и Кели се улови, че докато безпричинно често поглежда в огледалото, лявата му ръка опипва скрития под седалката автоматичен колт. Когато се усети, пръстите му вече галеха оръжието.