Том Клэнси - Безпощадно

Червените огнени езици, които изскочиха срещу него, го втрещиха. Не трябваше да ги има. Идваха право към самолета му. Захариас се опита да избяга нагоре, точно според предвижданията на артилеристите. Корпусът на „Тъндърчийф“ се вряза право в огнения поток. Той се разтрепери зловещо и само за секунда успехът се превърна в поражение.

— Робин! — изхриптя гласът на Джеф по разговорката и в този фатален миг Захариас разбра, че самолетът му е обречен.

Положението се влоши, преди пилотът да успее да реагира. Моторът се задави, обхванат от пламъци, а треперенето на корпуса му подсказа, че е изгубил управление. Реакцията му бе автоматична. Робин извика да катапултираме, но хриптенето зад гърба му го накара да се извърне, въпреки че знаеше колко безсмислено е действието му. Последният му спомен от Джеф Тайт бе опръсканата с кръв седалка. После гърбът на Робин бе пронизан от най-ужасната болка, която бе изпитвал някога.

— Добре — каза Кели и изстреля сигналната ракета.

Една лодка започна да разхвърля малки експлозиви във водата, за да разгони рибата. Той изчака още пет минути и погледна към човека, отговарящ за безопасността.

— Районът е обезопасен.

— Пускаме огъня — каза Кели и повтори заклинанието още три пъти. После завъртя ръчката на детонатора. Резултатите бяха удовлетворителни. Водата закипя и краката на сондата се пречупиха на две места — горе и долу. Падането бе учудващо бавно. Цялата платформа се свлече в една посока. Последва гигантско разплискване на вода и за един момент на всички им се стори, че желязото може да плува. Но това бе илюзия. Олекотената конструкция от метални греди потъна във водата и спря на дъното. Още една работа бе свършена.

Кели откачи кабелите от генератора и ги хвърли настрана.

— Две седмици предсрочно. Май наистина искаше да свършим по-рано — каза началникът.

Той бе бивш пилот на изтребител, служил във флота, и оценяваше всяка бързо и добре свършена работа. В края на краищата нефтът нямаше къде да избяга.

— Холандеца беше прав за теб.

— Адмиралът е добър човек. Направил е много за двама ни с Тиш.

— С него сме летели цели две години. Страхотен пилот. Чудесно е, че всички хубави неща, които ми каза за теб, излязоха верни.

Началникът обичаше да работи с хора, които имаха неговия опит. Той някак си бе успял да забрави ужасите на битката.

— Отдавна исках да те питам какво е това — посочи бившият пилот татуировката върху ръката на Кели. Тя изобразяваше червен тюлен, седнал на задните си лапи, който се усмихваше неприлично.

— Всички в моята част си направиха такива татуировки — обясни с преднамерено нехайство Кели.

— И каква е била тази част?

— Не мога да ви кажа — отвърна той и се усмихна, за да смекчи отказа.

— Обзалагам се, че е свързано с измъкването на синчето, но както и да е. — Войниците имаха своите тайни и бившият морски офицер добре го знаеше. — Е, парите ще отидат на сметката ти до края на работния ден, господин Кели. Ще се обадя на жена ти да мине да те прибере.

Тиш Кели бе в магазин „Сторк“, а погледът, който разменяше с другите жени, казваше: „И моят ред дойде.“ Само допреди три месеца тя можеше да облича всичко, което си пожелае — е, почти всичко. Все още бе рано да си купува нещо по-свободно, но днес имаше повече време и бе решила да поразгледа какво предлагат магазините. Тя благодари на продавачката и си каза, че трябва да доведе и Джон тук. Той обичаше да й избира дрехи. Сега беше време да го прибере. Фургонът „Плимут“, с който бяха пристигнали от Мериленд, стоеше паркиран отвън. Тиш вече се бе научила да се оправя с движението в крайбрежния град. Смяната на хладния есенен климат на градчето им с топлината на морския бряг, от който лятото почти не си отиваше, бе приятна. Тиш потегли към големия двор на петролната компания. Днес имаше късмет дори и със светофарите. Зеленото светна точно навреме, така че не стана нужда да отпуска газта.

Светофарът светна жълто и шофьорът на камиона се намръщи. Вече закъсняваше и затова караше малко по-бързо, но краят на шестстотинте мили от Оклахома за насам се виждаше. Той натисна спирачката с въздишка, която бързо премина в учудено възклицание. Камионът не спираше. Пред него нямаше нищо и той продължи напред, а шофьорът лудешки натискаше клаксона. „О, Господи, о, Господи, моля те, недей…“

Тя въобще не го видя. Дори не понечи да извърне глава. Плимутът просто изскочи от пресечката и шофьорът видя профила на млада жена, който след миг се скри зад предницата на камиона. Последва ужасно скърцане на огъната стомана и предните колелета на камиона смачкаха фургона.