Том Клэнси - Безпощадно

— Прекрасно.

Тя се приближи. Очите й имаха замечтано изражение, което бе определено странно толкова рано сутринта, но не можеше да бъде по-привлекателно за един напълно разбуден моряк.

— Добро утро.

Целувка. Прегръдка. Пам протегна ръце нагоре и изпълни нещо като пирует. Кели хвана тънкото й кръстче и я вдигна.

— Какво искаш за закуска? — попита той.

— Не закусвам — отвърна Пам и протегна ръце към него.

— О? — усмихна се Кели. — Добре.

Само след половин час Пам вече бе на друго мнение. Кели изпържи яйца с бекон, които тя погълна с такъв вълчи апетит, че той започна да пържи други въпреки протестите й. Джон я огледа по-добре и забеляза, че Пам не е просто слаба, а направо недохранена — ребрата й се четяха. Това му даде основание за нов въпрос, който не зададе. Но каквато и да бе причината, той лесно можеше да оправи последствията. След като Пам погълна четири яйца, осем парчета бекон и пет препечени филийки — двойната дажба на Кели, — денят можеше да започне нормално. Той й показа как да се оправя с уредите в камбуза и отиде да изтегли котвите.

Подновиха пътешествието си малко преди осем часа. Съботата обещаваше да е топла и слънчева. Кели сложи тъмни очила, отпусна се в стола и само от време на време отпиваше от чашата си, за да не се разсейва. Той се придържаше към края на плавателния канал, за да избегне стотиците лодки, които сигурно щяха да излязат на риболов.

— Какви са тези неща? — попита Пам и посочи малките поплавъци, осеяли водата в залива.

— Плувки на мрежите за раци. Всъщност самите мрежи приличат повече на клетки. Раците влизат вътре и не могат се измъкнат. Рибарите оставят плувките над водата, за да не забравят къде са заложили мрежите.

Кели й подаде бинокъла и посочи към една гемия на три мили източно от тях.

— Значи така хващат клетите създания?

Кели се разсмя.

— Пам, нали не мислиш, че прасето, дало бекона за закуската ти, се е самоубило?

Тя се усмихна дяволито.

— Не, разбира се.

— Не се вживявай толкова. Ракът е просто голям морски паяк, макар че месото му наистина е хубаво.

Кели зави наляво, за да избегне една червена шамандура.

— И все пак ми се струва жестоко.

— Животът често е такъв — отвърна Кели и веднага съжали за думите си.

Отговорът на Пам също дойде спонтанно:

— Да, знам.

Джон нарочно не се обърна да я погледне. Подтекстът на думите й му напомни, че и тя сигурно продължава да се бори с призраци. Но този миг на взаимно сконфузване бързо премина. Пам се отпусна в обятията му и нещата отново изглеждаха наред. Инстинктите на Джон за последен път го предупредиха, че все пак има нещо странно. В крайна сметка обаче тук нямаше призраци, нали?

— По-добре слез долу.

— Защо?

— Слънцето ще бъде силно. В аптечката на носа има плажно масло.

— Нос?

— В банята!

— Защо на корабите всичко е различно?

Кели се засмя.

— За да могат моряците да са господари на положението. Слушай сега! Вземи маслото и се намажи обилно, защото иначе още преди обяд ще заприличаш на препечена филийка.

Пам направи гримаса.

— Искам да си взема един душ. Става ли?

— Чудесно — отвърна Кели, без да я поглежда. — Няма смисъл да плашим рибата.

— Ах ти! — стисна ръката му Пам и слезе долу.

— Изчезна. Просто изчезна — изръмжа Ореза, който стоеше приведен над картата в станцията на бреговата охрана Томас пойнт.

— Трябва да се подсигурим и от въздуха. Добре е да повикаме хеликоптер или нещо подобно — забеляза цивилният.

— Снощи нямаше да ни помогне.

— Но къде може да е отишъл?

— Проклет да съм, ако знам. Може би бурята все пак го е накиснала — отвърна Ореза, без да вдига поглед от картата.

— Казваш, че е тръгнал в северна посока. Обиколихме всички тези пристанища, а Макс се зае със западния бряг. Сигурен ли си, че описанието на лодката е точно?

— Дали съм сигурен? По дяволите, само дето не съм я купил тази лодка!

Двадесет и осемте часа кофеиново безсъние бяха направили цивилния раздразнителен. За това, разбира се, допринесе и морската болест, която доста учуди моряците от бреговата охрана.

— Може би наистина е потънал — завърши мрачно той, без да си вярва.

— Това решава ли проблема ти?

Шеговитите думи на старшина Ореза му спечелиха само предупредителен поглед от командира на станцията Пол Инглиш.

— Ако ме питаш, според мен нищо не може да разреши проблема, но работата ми е да опитам.

— Сър, нощта беше тежка за всички ни. Екипажът ми е изцеден и ако нямате наистина основателна причина да стоите буден, ви предлагам да дремнете малко.