Том Клэнси - Безпощадно

Джон Терънс Кели трябваше да решава. Можеше да продължи да се чувства предаден или пък да покаже съчувствието, с което Пам го бе дарила преди по-малко от двадесет часа. Цялото същество на момичето пред него излъчваше срам. Джон не можеше просто да стои така. Трябваше да направи нещо, защото в противен случай представата, която имаше за себе си, щеше да изчезне като дим.

Очите на Кели се насълзиха. Той се приближи към Пам и я прегърна, като я придържаше да не падне. Ръцете му я залюляха, сякаш бе малко дете, и той придърпа главата й към гърдите си. Именно сега бе времето да й покаже силата си и да пропъди всички мисли от главата си. Дори и онази мърмореща част от разума му се отказа от дежурното си: „Казах ли ти!“, поне засега. Джон държеше в прегръдките си едно наранено същество и нямаше време за здрав разум. Двамата останаха така в продължение на няколко минути, а гостите им ги гледаха със смесица от неудобство и професионална загриженост.

— Опитвах се — каза Пам. — Наистина се опитвах, но бях толкова уплашена.

— Няма нищо — отвърна Кели, без да я слуша. — Ти ми помогна, когато имах нужда, и сега е мой ред.

— Но… — Пам отново се разхълца и й трябваше около минута, за да се успокои. — Аз не съм такава, за каквато ме мислиш.

Кели не обърна внимание на предупреждението и в гласа му се прокрадна усмивка:

— Ти не знаеш какво си мисля, Пам. Всичко е наред. Наистина.

Джон бе толкова зает с момичето в ръцете си, че не видя кога Сара Роузън изникна до тях.

— Пам, искаш ли малко да си поговорим?

Пам кимна и Сара я изведе навън. Кели погледна втренчено Сам.

— Ти наистина си Mensch — обяви Роузън, доволен, че първоначалното му впечатление е излязло правилно. — Кели, на какво разстояние е най-близкият град с аптека?

— Ами сигурно е Соломонс. Не трябва ли да постъпи в болница?

— Това ще го реши Сара, но предполагам, че няма да се наложи.

Кели погледна пластмасовата тубичка, която все още стискаше.

— Ще отида да изхвърля тези проклети хапчета.

— Не! — спря го Роузън. — Дай ми ги. Ако полицията открие тубичката, може да установи къде е била продадена. Ще я прибера на моята яхта.

— И какво ще правим сега?

— Ще изчакаме малко.

След двадесет минути Сара и Пам се върнаха, хванати за ръце като майка и дъщеря. Момичето вече не гледаше в земята, въпреки че очите й бяха все още влажни.

— Пред вас стои истински герой, господа — каза им Сара. — Опитвала се е сама да се откаже в продължение на месец.

— Тя твърди, че не е трудно — обади се Пам.

— С общи усилия ще облекчим задачата — увери я Сара.

Тя подаде един списък на съпруга си. — Иди да намериш аптека. Джон, веднага пали яхтата си.

— Какво става? — попита след половин час Кели. Вече бяха изминали пет мили и Соломонс се виждаше като зелена линия на северозападния хоризонт.

— Лечебната процедура е доста проста. Ще й даваме успокоителни и постепенно ще я откажем.

— Ще лекувате наркоманията й с наркотици?

— Да — кимна Роузън. — Така се прави. На организма му трябва известно време, за да изхвърли всички натрупвания от тъканите си. Когато вземаш наркотици, тялото ти свиква с тях и ако се опиташ да ги спреш отведнъж, можеш да предизвикаш нежелани ефекти. Например гърчове и други такива. Човек може дори да умре от подобно нещо.

— Сериозно ли? — попита Кели. — Сам, аз не знам нищо за това.

— И откъде ще знаеш? Това е наша работа, Кели. Сара обаче смята, че случаят с Пам не е такъв. Спокойно, Джон. Сигурно трябва — Роузън извади списъка от джоба си, — да, така си и мислех. Ще започне с фенобарб, който притъпява симптомите на отказването. Виж, ти знаеш как се управлява яхта, нали?

— Можеш да си сигурен — каза Кели, предчувствайки продължението.

— Ние пък познаваме нашата работа.

Моряците от бреговата охрана с неудоволствие забелязаха, че цивилният не е от сънливите. Те още не бяха успели да си починат от приключенията през предния ден, а той вече седеше в оперативната стая, надвесен над картите. Ръката му ограждаше местата, които цивилният сравняваше с видяното и запомненото от него.

— Колко бързо може да се движи една ветроходна лодка? — обърна се той към гневния и раздразнителен старшина Ореза.

— Като тази, която търсим ли? Не особено бързо. Ако вятърът е добър и морето спокойно, сигурно ще развие пет възела. Ако пък има умен и опитен капитан, може да се движи и по-бързо. Правилото е, че скоростта е равна на едно цяло и три на квадрат по дължината на ватерлинията. В случая максимум пет-шест възела.