Том Клэнси - Червеният заек

В Сенчъри Хаус униформеният постови го позна и му се усмихна.

— Добро утро, сър Джон.

— Здрасти, Бърт.

Райън пъхна картата в прореза. Светна зелено и той мина през вратата. От тук до асансьора имаше няколко крачки.

Саймън Хардинг също бе пристигнал току-що.

Размениха си обичайните поздрави.

— Добро утро, Джак.

— Здрасти — отвърна Джак, отивайки към бюрото си. Отгоре го чакаше плик от дебела хартия. От печата разбра, че е изпратен от посолството на САЩ на площад „Гросвийнър“. Отвори го и видя вътре доклада за Михаил Суслов от „Хопкинс“. Джак разгърна страниците и прочете нещо, което бе забравил. Берни Кац, един от най-добрите доктори, оценяваше диабета на Суслов като опасно напреднал и прогнозираше, че той няма да живее дълго.

— Ето, Саймън. Тук пише, че шефът на Секретариата на Централния комитет е по-зле, отколкото изглежда.

— Жалко — отбеляза Хардинг, приемайки го така, сякаш ставаше дума за лулата му. — Той не е много готин пич, знаеш ли?

— И аз съм чувал това.

По-надолу в купчината бяха сутрешните сводки. Имаха гриф СЕКРЕТНО, което означаваше, че съдържанието им няма да излезе във вестниците до ден-два. Но въпреки това представляваха интерес, тъй като този вид документи понякога даваха източника на информацията, което показваше дали е достоверна или не. Трябваше да се отбележи, че данните, които разузнавателните служби получаваха, невинаги бяха надеждни. Много голяма част от тях можеше да се определи като слухове, тъй като много често бяха замесени имената на важни хора от световния управленски елит. Те също бяха завистливи кучи синове и злословеха като всички останали хора. Особено във Вашингтон. А вероятно още повече това се отнасяше за Москва? Допита се до Хардинг.

— О, да, точно така е. Тяхното общество се гради на положението, което заемаш в него, и ударите под кръста може — да, Джак, може да се определят като национален спорт. При нас също го има, разбира се, но там понякога са невероятно ожесточени. Като в кралски двор през Средновековието — борба за позиции всеки проклет ден. Вътрешните боричкания в тяхната огромна бюрокрация са ужасяващи.

— А как тези неща се отразяват върху този вид информация?

— Често си мисля, че е трябвало да уча психология в Оксфорд. Тук при нас има неколцина психиатри, както предполагам и в Ленгли.

— Да. Познавам неколцина от тях. Главно от моето управление. Не сме добри в тази област, колкото би трябвало.

— Какво имаш предвид, Джак?

Райън се протегна в стола.

— Преди два месеца говорих с един приятел на Кети в „Хопкинс“, името му е Соломон, невропсихиатър. Трябва да ти кажа, че Сол е наистина печен — завеждащ отделение и прочие. Не вярва, че може да лекува хората, като ги кара да лягат, а той да им говори. Смята, че повечето от психичните заболявания се дължат на химичен дисбаланс в мозъка. Замалко не го изхвърлили от професията за тези приказки, но двайсет години по-късно разбрали, че е прав. Както и да е, та Сол казваше, че повечето политици са като филмовите звезди. Обграждат се с подлизурковци и лакеи, които да им шепнат на ухото приятни неща, и мнозина започват да вярват на тези простотии, защото така искат да бъде. За тях това е като голяма игра, но игра, в която всичко е само процес и никакъв продукт. Те не са като нормалните хора. Не вършат на практика нищо, но се правят, че много работят. В едно списание имаше следната фраза: Вашингтон е град, където си имате работа с хора, които не са това, което са, а това, което се смята, че са. Ако е вярно за Вашингтон, какво ли е в Москва? Там всичко е политика. Всичко е символи, вярно ли е? Така че вътрешните боричкания и ударите под кръста трябва да са зверски. Смятам, че това положение ни засяга по два начина. Първо, то означава, че голяма част от данните, които получаваме, са изкривени, защото или източниците не са наясно с действителността, дори да им вади очите, или я изопачават било съзнателно, било несъзнателно. Второ, означава, че и хората от другата страна, които се нуждаят от информацията, не знаят кое е вярно и кое не. Но дори да успеем да различим едното от другото, не можем да предвидим какво означава, тъй като те не могат да решат за себе си какво, по дяволите, да правят с това — дори да знаят как стоят нещата. Ние тук трябва да анализираме неточна информация, която вероятно ще бъде използвана неправилно от хората, за която се предполага, че е предназначена. При това положение как да предвидим, мамка му, какво ще направят, след като те самите не знаят какво трябва да се направи.