Том Клэнси - Червеният заек

— Добро утро — беше Маргарет ван дер Беек, детегледачката/гувернантката.

Тя живееше на миля от тях и идваше с колата си. Беше им препоръчана от МИ-6, родена в Южна Африка, дъщеря на свещеник, стройна, привлекателна и приятна, поне на вид. Носеше огромна чанта. Косата й беше огненочервена, което издаваше ирландски произход, но пък може и да беше южноафриканска холандка. Акцентът й се отличаваше от местния, но на него му звучеше приятно.

— Добро утро, госпожице Маргарет — Райън я покани в къщата. — Децата още спят, но предполагам ще станат всеки момент.

— Малкият Джак спи много добре за петмесечно бебе.

— Може да е от друсането на самолета — каза Райън, макар че според Кети на бебетата такива неща не им действаха.

Джак не можеше да го преглътне. Както и да беше, дребният копелдак — Кети се мръщеше всеки път, когато го наричаше така — не можа да заспи до десет и половина предната вечер. Това притесняваше Кети повече от Джак. Той можеше да спи и на шум. Тя не.

— Време е, скъпа — викна Джак.

— Знам, Джак — отвърна тя.

След това се появи със сина им в ръце, а след тях влезе Сали в пижамата си на жълти зайчета.

— Здравей, миличката ми — каза Джак, повдигна дъщеричката си, прегърна я и я целуна.

Сали му се усмихна и възнагради своя татко със силна прегръдка. Как можеше децата да се събуждат в толкова лъчезарно настроение, беше тайна за него. Вероятно някакъв силен инстинкт на обвързаност, за да са сигурни, че родителите им ще се грижат за тях по начина, по който те се усмихваха на мама и татко още щом ги видеха. Хитри мъничета.

— Джак, сложи шишето — каза Кети и се отправи с малкото човече към стаята да му смени пеленките.

— Прието, докторе — отвърна аналитикът от разузнаването с чувство на дълг, връщайки се за втори път в кухнята да приготви шишето с млякото, което беше мъжка работа, както Кети беше дала да се разбере, докато Сали беше бебе.

Като местенето на мебелите, хвърлянето на боклука и нещата в домакинството, за които мъжете генетично бяха подготвени.

Беше като чистенето на пушката: отвърташ капачката, нагласяш биберона, поставяш шишето в тенджерата с четири-пет пръста вода, включваш печката и изчакваш няколко минути.

Това обаче щеше да остане за госпожица Маргарет. Джак мерна през прозореца таксито, което тъкмо паркираше.

— Колата дойде, скъпа.

— Добре — отговори смирено Кети, която мразеше да оставя децата си, за да ходи на работа. Никоя майка не обичаше. Джак я изчака да си измие ръцете, да облече сивото сако върху сивия тоалет — дори обувките й бяха сиви. Искаше да направи добро впечатление от първия път. Целуна Сали и малкото момче и се отправи към вратата, която Джак държеше.

Таксито беше обичайният закрит автомобил „Ленд Роувър“ — само в Лондон караха класическото английско такси, макар че някои от по-старите модели се движеха и на континента. Райън беше приготвил нещата, които щеше да носи със себе си, предната вечер. Шофьорът беше някой си Едуард Бийвъртън и изглеждаше невероятно свеж за човек, започнал работа преди 7:00 ч. сутринта.

— Как сте? — попита Джак. — Ед, това е жена ми, красивата д-р Райън.

— Добро утро, госпожо — каза шофьорът. — Разбрах, че сте хирург.

— Точно така, офталмолог…

Мъжът й я прекъсна:

— Реже очни ябълки и после пак ги зашива. Трябва да видиш някой път, Еди, не можеш да си представиш колко е забавно.

Шофьорът вдигна рамене.

— Благодаря, сър, но не, все пак благодаря.

— Джак говори така само за да стресне хората. Освен това въобще не му стиска да наблюдава как се прави операция.

— И съвсем правилно, госпожо. По-добре да причиниш операцията, отколкото да я наблюдаваш.

— Моля?

— Да не си бивш пехотинец?

— Да, а ти?

— Бях в парашутните. Така ни учеха: убий противника, за да не убие теб.

— Повечето морски пехотинци ще се съгласят с теб, приятел — захили се Райън.

— Нас в „Хопкинс“ не са ни учили на това — намръщи се Кети.

Бяха с един час напред в Рим. Полковник Годеренко, чиято титла тук беше втори секретар в съветското посолство, имаше около два часа дневно за дипломатически задължения, но през по-голямата част от времето беше зает с работата си като резидент, т.е. главен агент на КГБ. Беше тежък пост.

Рим бе едно от главните информационни звена на НАТО, място, където можеше да се събере всякакъв род политическа и военна информация, и от това идваха притесненията. Заедно с още шестима помощници на пълен и непълен работен ден той трябваше да се грижи за мрежа от двайсет и трима агенти — италианци и един германец, които доставяха информация на Съветския съюз по политически или користни причини. Предпочиташе мотивацията им да е изцяло идеологическа, но това постепенно се превръщаше в спомен от миналото.