Том Клэнси - Червеният заек

— Ще спиш ли, Джак? Да не пропуснем спирката.

— Тя е последна — обясни съпругът й. — Влакът не просто спира там, а свършва маршрута си. Освен това никога недей да стърчиш, ако можеш да седнеш, и никога недей да седиш, ако можеш да си легнеш.

— Откъде знаеш това?

— От моя артилерист — каза Джак, докато очите му се затваряха.

— Кой?

— Артилерист сержант Филип Тейт от морската пехота на Съединените щати. Командваше взвода ми, когато ме утрепаха при катастрофата с хеликоптера. Предполагам, че е продължил да го командва и след като напуснах.

Райън продължаваше да му праща коледни картички. Ако Тейт не му бе помогнал, сега „утрепаха“ едва ли щеше да прозвучи като тъпа шега. Тейт и морският пехотинец втори клас от болницата на корпуса на име Майкъл Бърнс бяха стабилизирали гърба на Райън, което най-малкото предотврати парализа. Бърнс също получаваше картички.

Оставаха десет минути до гара „Виктория“, когато Райън разтърка очи и се изправи.

— Добре дошъл — пошегува се Кети.

— До средата на идната седмица ще последваш примера ми.

Тя измърмори:

— За бивш морски пехотинец си доста мързелив.

— Скъпа, когато нямаш какво да правиш, и ти можеш да използваш времето за нещо полезно.

— Правя го — показа му списанието „Лансит“, което държеше.

— Какво четеш?

— Няма да разбереш — отвърна тя.

Беше вярно. Познанията на Райън по биология се свеждаха до жабата, която разряза в гимназията. Кети също бе рязала жаба, но трябва да я бе зашила, а после сигурно е наблюдавала как подскача към езерото с лилиите. Биваше я също да лъже на карти като закоравял покерджия във Вегас. Но не знаеше как се държи пистолет. Повечето лекари вероятно не знаеха, а тук също смятаха оръжията за нечестиви предмети, дори ченгетата, на някои от които беше позволено да ги носят. Смешна страна.

— Как ще стигна до болницата? — попита Кети, докато влакът приближаваше крайната спирка.

— Като за първи път вземи такси. Може да се стигне и с метрото — предложи Джак. — Нов град. Трябва време да го опознае човек.

— Безопасно ли е? — попита тя.

Зададе въпроса по навик, тъй като беше отраснала в Ню Йорк, а работеше в Балтимор, а там наистина не беше зле човек да си отваря очите на четири.

— Гледката е по-добра, отколкото около „Хопкинс“. Едва ли ще виждаш много огнестрелни рани в спешното отделение. А и хората са повече от приятни. Като разберат, че си американец, се държат приятелски.

— Да, и в магазина вчера бяха любезни с нас — съгласи се Кети. — Но знаеш ли, нямат сок от грозде.

— Мили Боже, каква липса на цивилизованост! — възкликна Джак. — Може да предложиш на Сали малко от тукашната биричка.

— Ах, ти, кучи син — разсмя се тя. — Сали си държи на сока от грозде или от череши, ако не си забравил. А тук имат само от касис. Не посмях да й купя.

— Да, и тя ще трябва да научи какво е две и какво двеста.

Джак не се безпокоеше за своята малка Сали. Децата умееха да се приспособяват лесно. Можеше дори да научи правилата на крикета и да обясни на своя татко как се играе тая неразбираема игра.

— Мили Боже, тук всички пушат — забеляза Кети, докато влакът навлизаше на гара „Виктория“.

— Скъпа, приеми го като бъдещ източник на доходи за докторското съсловие.

— Това е ужасен и тъп начин да се умре.

— Така е, мила.

Когато Джак запалеше цигара, в дома на Райън настъпваше ад. Още един от минусите на брака с лекарка. Тя, разбира се, беше права. Джак го знаеше, но всеки беше склонен на поне един порок. С изключение на Кети. Дори да имаше някакъв порок, умело го прикриваше. Влакът забави ход и спря, което им позволи да станат и да отворят вратата на вагона.

Слязоха заедно с напиращия поток от пристигащи чиновници. „Точно като крайната спирка в Ню Йорк, помисли си Джак, но блъсканицата не беше толкова голяма.“ В Лондон имаше множество гари, разположени като пипала на октопод. Перонът бе достатъчно широк, а и хората тук бяха много по-възпитани от нюйоркчани.

Пиковите часове бяха пикови часове навсякъде, но в английския град имаше атмосфера на вежливост, която не можеше да не допадне на човек. И Кети щеше да го оцени скоро. Райън изведе жена си навън, където чакаха цяла редица таксита. Той отиде до първото.

— Болница „Хамърсмит“ — каза на шофьора.

След това целуна жена си за довиждане.

— До довечера, Джак.

Тя винаги пазеше усмивка за него.

— Приятен ден, скъпа.

Райън се отправи към срещуположния край на сградата. Част от него не харесваше факта, че Кети трябва да работи. Майка му никога не бе ходила на работа. Баща му като повечето мъже от своето поколение смяташе, че е задължение на мъжа да храни семейството. Емет Райън беше доволен, че синът му се ожени за лекарка, но консервативното му виждане за мястото на жената се бе предало по един или друг начин на сина му въпреки обстоятелствата, че Кети изкарваше много повече от Джак, вероятно защото очните специалисти бяха по-ценни за обществото от аналитиците в разузнаването. А може би пазарите мислеха така, кой знае? Така или иначе, тя не можеше да върши това, което той вършеше, и той не можеше да върши нейната работа.