Том Клэнси - Червеният заек

Отби се в тоалетната да си измие ръцете, но мислите за съдържанието на посланието не го напускаха. Юрий Андропов искаше да се ликвидира папата, а резидентът в Рим не одобряваше идеята. От Зайцев не се очакваше да има мнение. Той беше само част от системата за комуникации. Рядко на някой шеф от Комитета за държавна сигурност му хрумваше, че хората в комуникационния център могат да мислят…

…или че имат съвест…

Зайцев се нареди на опашката и взе метален поднос с прибори. Спря се на говежда яхния, голяма чаша чай и четири дебели филии хляб. Плати на касата петдесет и пет копейки. Колегите, с които обикновено обядваше, си бяха тръгнали и той се настани на крайна маса с хора, които не познаваше. Говореха си за футбол, той не се присъедини, а остана сам с мислите си. Сосът беше вкусен, а също и хлябът, почти топъл. Единственото нещо, което липсваше тук, бяха сребърните прибори, с каквито разполагаха в столовата за висшестоящите на горния етаж. Вместо това използваха същите белезникави алуминиеви прибори като повечето съветски граждани. Не че с тях не можеше да се яде, но бяха твърде леки и не се усещаха в ръката.

Е, посмисли той, оказа се, че съм бил прав. Председателят планира убийството на папата. Зайцев не беше религиозен човек. Никога през живота си не бе влизал в църква — освен в огромните храмове, превърнати в музеи след революцията. Всичко, което знаеше за религията, бе пропагандата, преподавана в училище. Но някои от децата, с които дружеше в училище, бяха споделили, че вярват в Бога, а той не ги издаде, защото не беше в кръвта му да доносничи. Големите въпроси на живота не го бяха занимавали много-много. До голяма степен животът в Съветския съюз се ограничаваше до вчера, днес и утре. Икономическото положение не позволяваше на хората да правят дългосрочни планове. Не се предлагаха къщи в провинцията за купуване, нито луксозни автомобили по желание, нито екзотични ваканции, за които да пестиш. В условията на социализма управляващите позволяваха — налагаха — на хората от народа да придобиват едни и същи вещи независимо от индивидуалните им вкусове, което означаваше да те включат в безкраен списък и да те уведомят, когато ти дойде редът, ако междувременно някой връзкар не те измести. Неговият живот, както на повечето му сънародници, беше като на добитък върху хранилка. Грижеха се сравнително добре за тях, даваха на всички еднаква храна по едно и също време в безкрайните еднообразни дни. Животът им бе сив и болезнено скучен. Единственото разнообразие в неговия случай бяха телеграмите, които обработваше и придвижваше. От него не се очакваше да разсъждава върху съдържанието им, още по-малко да ги помни. И тъй като не можеше да сподели с никого, единственото, което му оставаше, бе да ги анализира насаме със себе си в мислите си. Днес в съзнанието му се беше настанил само един обитател, който май нямаше да го остави скоро на мира. Въртеше се шеметно като хамстер върху колело, въртеше се, въртеше се и все се връщаше в изходната точка.

Андропов иска да убие папата.

Беше обработвал телеграми за покушения и преди. Не много. КГБ вече изоставяше тази практика. Въпреки професионалните умения и изкусност на оперативните работници полицаите в другите страни бяха безкрайно умни и търпеливи като паяци в своите мрежи и веднага щом КГБ набележеше жертвата си и посегнеше на живота й, се появяваха свидетели и улики, тъй като шапки невидимки има само в детските приказки.

По-често обработваше телеграми за бегълци или бъдещи бегълци, или за също толкова смъртоносни подозрения към офицери и агенти, които бяха станали „двойни“ и бяха започнали да служат на врага. Веднъж дори му попадна телеграма, с която привикваха заподозрян агент за „консултации“. Обикновено те никога не се връщаха в резидентурите си. Какво се случваше с тях бе само предмет на слухове, които не бяха никак приятни. За един офицер изменник разправяха, че бил пъхнат жив в крематориума, както са правели германците от СС. Имало дори филм за това. Беше говорил с хора, които познавали други хора, чиито познати били гледали филма. Той лично не го бе гледал, нито беше срещал хора, които да са го гледали. Има неща, мислеше си Олег Иванович, които минават границите на приличието дори за КГБ. Не, в повечето от историите се разказваше за наказателни взводове, които често виждали нечия сметка, или за единични пистолетни изстрели в главата, както Лаврентий Берия правел собственоръчно. В тези истории вярваха всички. Беше виждал снимки на Берия, от които имаше чувството, че капе кръв. Без съмнение и Железния Феликс е вършил подобни неща между две хапки от сандвича си. Неговото име можеше да послужи като синоним на безмилостност.