Том Клэнси - Червеният заек

— Както знаеш, всяка година в Канзас жънат пшеницата, но никога не съобщават за това по новините на Ен Би Си — сподели Ед Фоли с жена си.

— Предполагам, че за тях е огромно постижение да се изхранят — отбеляза Мери Пат. — Как е кабинетът ти?

— Малък.

След това Фоли махна с ръка така, което означаваше, че нищо интересно не се бе случило.

Скоро ще й се наложи да пообиколи с колата, за да провери за капани. Най-важната им задача в Москва бе работата им с агента КАРДИНАЛ. Полковникът знаеше, че има нова свръзка. Уреждането на този въпрос щеше да е деликатна работа, но Мери Пат беше свикнала с деликатните задачи.

Беше пет часа вечерта в Лондон и обедно време в Ленгли, когато Райън вдигна безопасния телефон да се обади у дома. Трябваше да свикне с часовата разлика. Като повечето хора бе установил, че съзидателната част от деня му се дели на две половини. Сутрешните часове бяха най-подходящи за асимилиране на информацията, а следобедните — за размишляване. По същия начин вероятно стояха нещата и с адмирал Гриър и имаше опасност да се получи разминаване между неговия работен график и този на шефа му, което не беше добре. Трябваше да свикне също с механизма за работа с документите. Работеше в държавната администрация от дълго време и знаеше, че няма да е толкова лесно, колкото очакваше, нито толкова просто.

— Гриър — чу от слушалката, след като безопасната линия направи връзка.

— Тук е Райън, сър.

— Как е в Англия, Джак?

— Още не е валяло. Кети започва работа утре сутринта.

— Как е Базил?

— Не мога да се оплача от гостоприемството му, сър.

— Откъде се обаждаш?

— От Сенчъри Хаус. Предоставиха ми кабинет на най-горния етаж при един тип от руската секция.

— Обзалагам се, че ще искаш устройство срещу подслушване за домашния си телефон.

— Да, сър.

Старото копеле можеше да чете мисли.

— Нещо друго?

— Нищо, за което да се сетя в момента, адмирале.

— Нещо интересно да се е случило?

— Още се устройвам, сър. Руската им секция изглежда печена. Типът, с който ще работя, Саймън Хардинг, е много вътре в нещата — каза Райън, радостен, че Саймън не беше в стаята в момента, макар че не беше изключено телефонът да се подслушва… а може би… няма да го направят за един рицар на Викторианския орден… Кой знае?

— Децата добре ли са?

— Да, сър. Сали се опитва да гледа местната телевизия.

— Децата свикват бързо. По-лесно от възрастните.

— Ще ви държа в течение, адмирале.

— Документът от „Хопкинс“ трябва да е на бюрото ти утре.

— Благодаря. Мисля, че ще им хареса. Берни спомена няколко интересни неща. Онова нещо за папата…

— Какво казват братовчедите?

— Безпокоят се. Аз също. Негово светейшество явно яко ги е раздрусал и аз смятам, че Иван ще го забележи.

— Какво казва Базил?

— Не много. Не знам с какво разполагат. Предполагам, че изчакват да разберат какво могат да открият — Джак замълча за миг. — Нещо от наша страна?

— Още не — гласеше сбитият отговор, от който се подразбираше нищо, което мога да споделя с теб.

„Дали адмирал Гриър ми има доверие?“ — замисли се Джак. Без съмнение Гриър го харесваше. Но наистина ли смяташе, че го бива в анализите? Вероятно временното пребиваване в Лондон беше ако не лагер за новобранци, нещо като повтаряне на курсантската школа. Там именно морската пехота проверяваше дали младоците с пагони на лейтенанти имат достатъчно акъл да водят пехотинците на бойното поле. Тя имаше славата на най-трудното училище в пехотата. Не му беше лесно, но Райън го беше завършил с отличие. Може просто да е имал късмет…? Не беше служил достатъчно дълго, за да разбере, а може би акт на благосклонност след катастрофата с хеликоптера СН-46 над Крит — събитие, което още спохождаше кошмарите му. За щастие неговият артилерист и един от пехотинците го бяха стабилизирали, но все още го побиваха тръпки, като си представеше хеликоптер.

— Какво мислиш, Джак?

— Ако работата ми бе да пазя живота на папата, щях да изпитвам нервност. Руснаците могат да играят грубо, ако пожелаят. Това, което не мога да преценя, е реакцията на Политбюро — имам предвид колко им стиска. Когато го обсъждахме с Базил, му казах, че въпросът е колко са се стреснали от неговата заплаха, ако може да се определи като заплаха.

— Ти как би я определил, Джак? — попита заместник-директорът на разузнаването от 3400 мили разстояние.

— Хванахте ме натясно, сър. Предполагам, че е нещо като заплаха за начина им на мислене.