Том Клэнси - Червеният заек

— Цветя сред бурените — предположи Райън.

— Точно така, Джак. Съвсем правилно — Хардинг извади лулата си и я запали с клечка кибрит. — Е, как е бирата?

— Отлична, много по-добра от нашата.

— Чудя се как преглъщате вашата бира. Но говеждото ви е по-вкусно от нашето.

— Храним животните с царевица. Месото им става по-вкусно, отколкото с трева — Райън въздъхна. — Още свиквам с живота тук. Всеки път щом се почувствам удобно, нещо ме клъцва като змия във висока трева.

— Е, минала е само седмица.

— Децата ще придобият смешен акцент.

— Цивилизован, Райън, цивилизован — засмя се Хардинг. — Вие, янките, ни разваляте езика, знаеш ли?

— Да, бе, точно.

Не след дълго Райън щеше да нарича бейзбола „обиколки“, което беше игра за момичета тук. Да си го начукат, но те не разбираха нищо от бърза игра с топка.

На свой ред Ед Фоли изведнъж осъзна, че е бесен заради бръмбарите в апартамента им. Всеки път, когато правеше любов с жена си, някой кретен в КГБ ги слушаше. Сигурно тези перверзници се забавляваха, но това, за Бога, беше любовният живот на семейство Фоли, той не беше ли неприкосновен? Двамата с Мери Пат бяха предупредени какво ги очаква и дори жена му се бе пошегувала по време на полета — самолетите не можеше да се подслушват. Така щели да покажат на тия варвари как живеят истинските хора. Той се разсмя, но сега хич не му беше смешно. Все едно бяха животни в проклетия зоопарк, а хората ги гледаха, хилеха се и се побутваха. Дали КГБ щеше да води сметка колко често го правеха? „Много е възможно“, помисли си той, щяха да слухтят за евентуални трудности в брака им като претекст да вербуват него или Мери Пат. Всички го правеха. Така че трябваше да се чукат редовно, за да разберат онези, че подобна възможност отпада, а дали да не си поиграят на съпрузи, които не могат да се понасят, за да видят какво ще стане… Не, реши главният агент, би било излишно усложнение за престоя им в Москва. Това, че беше тукашният шеф на разузнаването, бе достатъчно сложно само по себе си.

Само посланикът, военният аташе и неговите подчинени знаеха кой е всъщност. Рон Фийлдинг беше дубльорът му, а работата му бе да мърда като прилежен червей на кукичката. Когато паркираше, понякога оставяше козирката на шофьорското място спусната или автомобила обърнат на деветдесет градуса. Друг път слагаше цвете в бутониерата си и го сваляше, преди да мине покрай някоя жилищна сграда, сякаш сигнализираше на някого. А най-готино беше, когато се шмугваше в уличната тълпа, симулирайки опит да се измъкне от опашката си. Подобни номера объркваха контраразузнаването от Второ главно управление. Понякога преследваха случайни московчани, дори ги привикваха на разпит или поставяха под наблюдение горките копелета и следяха всичко, което правеха. Ако не друго, това принуждаваше КГБ да хаби сили и средства за глупости и да преследва фантоми. Най-хубавото беше, че смятаха Фийлдинг за нескопосан главен агент на ЦРУ. Това винаги караше другия лагер да се чувства добре и беше хитър ход на ЦРУ. Играта, която той играеше, им изглеждаше като игра на стражари и апаши.

Но наличието на бръмбари в спалнята го изнервяше. А не можеше да си позволи да вземе някоя от обичайните мерки, като да пусне високо радиото. Не биваше да действа като обучен агент. Трябваше да се прави на тъпак, а това изискваше акъл и дисциплина и най-вече старание. Не биваше да допуска и най-малката грешка. Само една грешчица можеше да доведе до убийство на човек, а Ед Фоли имаше съвест. Беше опасно за един оперативен агент да проявява съвест, но обратното за него беше невъзможно. Трябваше да се грижиш за агентите си, за чужденците, които работеха за теб и те захранваха с информация. Всички — е, почти всички — си имаха проблеми. Най-големият беше алкохолизмът. Той очакваше всеки от информаторите му да е пияница. Някои бяха дори откачени. Повечето искаха да се отърват от всичко — от шефовете си, от системата, от страната си, от комунизма, от половинките си, от целия перверзен свят. Неколцина вероятно бяха наистина привлекателни хора. Но Фоли нямаше да ги търси. Те трябваше да го потърсят. Той беше длъжен да играе с картите, които бяха раздадени. Правилата в тази игра бяха строги и дяволски трудни. Жена му беше в безопасност. Е, разбира се, нещата около него можеха да загрубеят — или около Мери Пат, — но и двамата имаха дипломатически паспорти и ако някой се опиташе да се ебава с тях, някъде в Америка на някой съветски дипломат от висок ранг можеше да му се случи нещо неприятно от ръцете на улични отрепки, които можеха да бъдат, а можеха и да не бъдат преоблечени ченгета. Дипломатите не обичаха такива неща и затова гледаха да ги избягват. Истината бе, че руснаците спазваха правилата повече от американците. Така че той и жена му бяха в безопасност, но агентите им, ако се издънеха, щяха да видят милост, колкото мишка в лапите на садистична котка. Тук още измъчваха, разпитите продължаваха часове наред. Законът се определяше от управляващите, а правораздаването зависеше от това дали е зареден пистолетът на стрелеца. Така че трябваше да се грижи за агентите си, независимо дали бяха пияници, проститутки или престъпници, като за свои деца, да им сменя памперсите, да им носи биберона с вода и да им бърше носовете.