Том Клэнси - Червеният заек

— Не вярвам да се стигне дотам. Политбюро е благоразумно — каза заместник-директорът на разузнаването. — Едва ли ще им е от полза. Никой шахматист не играе по този начин, а шахматът е все още тяхна национална игра.

— Кажи го на Лев Троцки — отряза го Ритър.

— Това е било лично. Сталин е искал да му изяде черния дроб с лук и сос — отвърна Гриър. — Това е било изцяло омраза на лична основа и не му е принесло никаква полза на политическо равнище.

— Не така е мислел чичо ти Джо. Той се е страхувал наистина от Троцки…

— Не, едва ли. Добре, можете да си говорите, че е бил параноично копеле, но дори той е знаел разликата между параноя и истински страх — Гриър си даде сметка, че сбърка в момента, в който думите се изплъзнаха от устата му. Опита се да замаже нещата. — Но дори да се е страхувал от старата пушка, сегашните не са като него. Те не страдат от параноята на Сталин, но ако трябва да бъдем по-точни, липсва им неговата решителност.

— Джим, грешиш. Варшавското писмо е потенциална заплаха за тяхната политическа стабилност и те ще го вземат на сериозно.

— Робърт, не знаех, че си толкова религиозен — пошегува се Мур.

— Не съм, те също не са, но ще се притеснят. Много ще се притеснят. Дали ще е достатъчно, за да предприемат радикални действия? За това не съм сигурен, но доста ще се замислят, мамка им.

— Тепърва ще разберем — отвърна Мур.

— Артър, това е моята оценка — каза заместник-директорът на операциите, а когато той кажеше нещо, нещата ставаха сериозни, особено в рамките на Централното разузнавателно управление.

— Кое промени толкова бързо мнението ти, Боб? — попита съдията.

— Колкото повече мисля за това, от тяхна гледна точка, толкова по-сериозно ми изглежда.

— Планираш ли нещо?

От този въпрос Ритър се почувства малко неловко.

— Още е рано да натоварвам семейство Фоли с голяма задача, но ще им дам някои наставления да се поогледат.

Това беше оперативен въпрос и обикновено останалите оставяха на Боб Ритър и на неговия инстинкт на оперативен агент да решава. Да се получи информация от един агент беше много по-безопасно, отколкото да се предадат инструкции на този агент. Тъй като се предполагаше, че всички служители в посолството в Москва се следят непрекъснато или периодично, беше опасно да ги кара да правят нещо, което би изглеждало като шпионаж. Това важеше особено за Фоли — те бяха новаци и зорко ги наблюдаваха. Ритър не искаше те да се издадат по обичайните причини плюс още една — това, че той се спря на екип от съпруг и съпруга, беше рискована игра и ако не успееше, щеше да рикошира върху него. Покерджия от висока класа, Ритър не желаеше да изгуби всичките си чипове с лека ръка. Той възлагаше големи надежди на семейство Фоли. Нямаше да рискува да ги издъни само две седмици след назначението им в Москва.

Другите двама не се месеха, което позволяваше на Ритър да действа, както смята за добре.

— Както знаете — каза Мур, облягайки се назад, — ние тук сме най-добрите и най-умните, най-информираните хора от сегашната президентска администрация, а нямаме и понятие за нещо, което може да се окаже дебела работа.

— Така е, Артър, — съгласи се Гриър. — Но ние носим отговорността и не можем да си позволим да говорим, преди да имаме доказателства.

— Това е, което исках да чуя, Джеймс.

Това означаваше, че всички извън тази сграда имаха свободата да се правят на всезнайковци, но не и те тримата. Не, те трябваше да внимават за всяка дума, която изричаха, тъй като хората приемаха мненията им за факти. А тук, на седмия етаж, човек научаваше, че нещата не стояха точно така. Ако наистина бяха толкова добри, щяха да си уредят живота по друг начин, например да прибират печалби от акции.

Райън се настани във фотьойла с „Файнаншъл Таймс“ в ръка. Повечето хора предпочитаха да го четат сутрин, но не и Джак. Сутрините бяха за политическите новини, за да се подготви за работата си в Сенчъри Хаус. На връщане, докато караше към къщи, слушаше новините по радиото, тъй като много често шпионската работа се ръководеше от събитията. Чак сега можеше да си почине с финансовите новини. Британският вестник не беше точно като „Уолстрийт Джърнъл“, но по-различният подход към нещата го интригуваше — даваше му нов поглед по абстрактни проблеми, към които той можеше да приложи американската практика. Освен това го държеше в течение на пазара. Тук, изглежда, имаше богати финансови възможности, които само чакаха да бъдат оползотворени. Той откри, че няколко от тях можеха да направят европейската му авантюра полезна. Все още гледаше на работата си в ЦРУ като на нещо странично в живота си, чиято крайна цел стигаше значително по-далече. Щеше да изиграе картите си в подходящия момент.