Том Клэнси - Червеният заек

Типично руски отговор. В тази сурова страна загрижеността за децата беше истински вълнуваща. Руската мечка имаше меко сърце за децата, но твърдо като гранит — за възрастните.

— Благодаря. Ще се погрижа.

— В квартала за чужденци ли живеете?

— Да — потвърди Фоли.

— Трябва да слезете на следващата спирка.

— О, спасиба и приятен ден.

Проправи си път към вратата, обръщайки се, за да кимне за довиждане на новите си руски приятели. КГБ? Чудеше се. Вероятно, но не беше сигурен. Ще установи това, ако ги види пак в метрото след около месец.

Ед Фоли не знаеше, че целият разговор бе проследен от един мъж, който седеше на около два метра от тях и държеше вестник „Советский спорт“. Името му бе Олег Зайцев, а Олег Иванович беше от КГБ.

Главният агент на ЦРУ слезе от мотрисата и последва тълпата към ескалатора. Преди доста време той щеше да го изведе до портрет на Сталин в цял ръст, но портрета вече го нямаше, а не бе сменен с друг. Въздухът навън захладняваше, което бе типично за ранната есен. Стана му приятно след задухата в метрото. Около него десетина или повече мъже запалиха от смрадливите си цигари и поеха всеки по пътя си. Оставаше само една пряка до обградения със стени дипломатически квартал и до будката на часовия, който изгледа Фоли и разбра по палтото му, че е американец. Дори не му поиска документ за самоличност и естествено не се усмихна. Руснаците не се усмихваха много. Това беше доста шокиращо за американските посетители в страната. Мрачното изражение на руските хора беше загадка за чужденците.

Две спирки по-нататък Олег Зайцев се двоумеше дали да напише доклад. От КГБ насърчаваха офицерите да пишат такива доклади отчасти като свидетелство за тяхната лоялност и отчасти като доказателство, че проявяват бдителност по отношение на гражданите на Големия враг, както наричаха Америка в професионалните му среди. По-скоро беше израз на служебната параноя, която КГБ съзнателно подхранваше. Но работата на Зайцев беше бумащината и той не виждаше никакъв смисъл от още една ненужна бумага. Щяха само да я погледнат, най-много да я прочетат от любопитство и да я връчат на друг бюрократ от неговия етаж, който да я пъхне в някое от чекмеджетата. Времето му беше твърде ценно, за да го пилее за глупости. Освен това дори не беше разговарял с чужденеца, нали така? Слезе на спирката си, качи се на подвижните стъпала и излезе навън сред свежия вечерен въздух, където запали цигара „Труд“. Беше отврат. Имаше достъп до „затворените“ магазини и можеше да си купува френски, британски, дори американски цигари, но бяха скъпи, а парите му не бяха неограничени, както възможностите му за избор. Затова пушеше популярната марка „Труд“ като милионите свои сънародници. Дрехите, които носеше, бяха с малко по-добро качество от облеклото на повечето му другари, но не чак толкова, че да се отличава прекалено. Оставаха две преки до неговия блок. Квартирата му номер три беше на първия етаж — американците щяха да го водят като втори. Той беше доволен, че не е по-високо, защото така не рискуваше да му излиза душата, когато спреше асансьорът, а това се случваше поне веднъж месечно. Днес работеше. Вратата на портиерната на партера беше затворена. Ако имаше технически неизправности, възрастната жена, която я обитаваше, щеше да го чака, за да го уведоми. Така че днес в сградата всичко бе наред. Не че беше повод да се отпразнува, просто една от дребните радости в живота, за които трябваше да се благодари на Господ или който там определяше капризите на съдбата. Цигарата му изгасна, докато доближаваше входната врата. Зайцев хвърли фаса в пепелника и тръгна към асансьора, който като никога го очакваше с отворена врата.

— Добър вечер, другарю Зайцев — поздрави го операторът, който обслужваше асансьора.

— Добър вечер, другарю Гленко.

Мъжът беше ветеран инвалид от Великата отечествена война, което бе видно от медалите му. Артилерист, така поне казваше. Вероятно беше информаторът на жилищния блок и уведомяваше някой от другите агенти на КГБ за необичайни събития, като в замяна си докарваше нещо допълнително към пенсията, отпусната му от Червената армия. Обикновено така се отплащаха. Гленко натисна копчето и след като асансьорът спря бавно на неговия етаж, отвори вратата. От там до квартирата му оставаха около пет метра.

Отключи вратата и веднага го лъхна миризмата на варено зеле — ясно, за вечеря имаше борш. Не беше необичайно. Боршът беше традиционна гозба в руската кухня заедно с черния хляб.