Том Клэнси - Червеният заек

— Тати!

Олег Иванович се наведе да прегърне малката Светлана. Тя беше светъл лъч в живота на Зайцеви със закръгленото си личице и ведра усмивка.

— Как е моят малък зайчик днес?

Пое я в ръцете си и получи мила целувчица.

Светлана ходеше на детска градина заедно с деца на нейната възраст — не точно предучилищно обучение, но не беше и ясла. Дрешките й съчетаваха всичко пъстро, което можеше да има в тази страна — зелен пуловер и сиви панталонки над малки обувки от червена кожа. Ако достъпът до специалните магазини му даваше някакво предимство, то бе свързано с нещата, които можеше да купува за малкото си момиченце. В Съветския съюз не продаваха дори пеленки за бебетата. Майките обикновено използваха за целта стари чаршафи. Затова първата им грижа беше да привикнат децата си да си казват, когато им се допишка. Светлана се бе научила неотдавна за облекчение на майка си. Олег последва миризмата на зеле до кухнята, където завари жена си.

— Здравей, драги — каза Ирина Богданова от печката.

Зеле, картофи и малко свински бут, както се надяваше той, вряха в тенджерата. Чай и хляб. Не беше извадила още водката. Зайцеви си пийваха, без да прекаляват. Обикновено изчакваха Светлана да си легне. Ирина работеше като счетоводителка в универсалния магазин ГУМ. Беше завършила Московския държавен университет и имаше по-свободни разбирания в западен смисъл, без да беше еманципирана. Край кухненската маса висеше пазарската чанта, с която ходеше навсякъде, оглеждайки се за нещо, което можеше да купи за ядене или за оскъдно подредения им апартамент. Това означаваше висене по опашки, което беше главното занимание на съветската жена, освен приготвянето на вечеря за съпруга й независимо от това къде работеше. Ирина знаеше, че той работи в Държавна сигурност, но не и какво прави, важното бе, че носеше добра заплата и имаше униформа, която обличаше рядко, и му предстоеше издигане. Така че с каквото и да се занимаваше, го правеше добре по нейна преценка и това й стигаше. Дъщеря на пехотинец от Великата отечествена война, тя бе получила образование в държавно училище с успех над средния, но така и не постигна онова, което искаше. Свиреше на пиано, но талантът не й достигна, за да учи в консерваторията. Беше пробвала да пише, но и в това поприще не й достигна талант, за да я публикуват. Беше привлекателна жена, малко по-слаба от руските стандарти. Сивкаво-кафявата й коса стигаше до раменете и обикновено беше добре сресана. Обичаше да чете всякакви книги, които си заслужаваха, и слушаше класическа музика. Понякога със съпруга си ходеха на концерти в зала „Чайковски“. Олег предпочиташе балета, така че гледаха и балетни постановки, като се снабдяваха с билети благодарение на това, че работеше на площад „Дзержински“ 2. Още не беше достатъчно израснал в службата, за да ги канят на другарските вечеринки с танци на старшите офицери от КГБ. Вероятно когато стане полковник, надяваше се тя. За момента живееха като всички държавни чиновници средна ръка, свързвайки двата края от заплата до заплата. Единствената добра новина беше достъпът им до валутните магазини, където понякога купуваше хубави стоки за себе си и Светлана. А кой знае, по-късно вероятно щяха да си позволят и второ дете. И двамата бяха още млади и едно малко момченце щеше да развесели дома им.

— Нещо интересно днес? — попита тя.

Това беше обичайната им закачка.

— Нищо интересно не би могло да има в службата — пошегува се той в отговор.

Не, само обичайните съобщения от и за оперативните агенти, които той разпращаше по съответния ред чрез вътрешните куриери до кабинетите на офицерите, които в действителност движеха работата в КГБ. Предишната седмица ги посети важен полковник, за да види как работят, без да се усмихне или да каже приятелска дума, или дори да зададе въпрос в продължение на двайсет минути, преди да изчезне в асансьора. Олег разбра, че беше важна клечка, от това, че го придружаваше полковникът, който ръководеше неговия отдел. Дори да бяха разменили и една дума, бяха далече от него, за да ги чуе. В неговия отдел хората, ако въобще разговаряха, по-скоро си шепнеха, а и той бе обучен да не проявява излишно любопитство. Но само толкова. Капитан Олег Иванович Зайцев беше твърде умен, за да не използва мозъка си. За неговата работа бе нужно поне подобие на преценка, за да се свърши добре, а това изискваше предпазливост като на мишка, която се промъква през стая, пълна с котки. Винаги се допитваше до прекия си началник и винаги задаваше най-смирено въпросите си, преди да получи одобрение. Олег имаше талант за това и бяха започнали да го забелязват. Нямаше начин скоро да не го повишат в чин майор. По-голяма заплата, още по-голям достъп до валутните магазини и постепенно повече независимост — не, това не беше съвсем вярно. Само малко по-голяма самостоятелност в работата му. Някой ден дори можеше да попита дали изпращаното послание не е малко безсмислено. „Това ли наистина искаме да се направи, другарю?“ Толкова често този въпрос му бе на езика. Не му влизаше в работата да взима оперативни решения, разбира се, но можеше — или щеше да може в бъдеще — да възрази срещу някоя формулировка в заповедите съвсем открито. Често през него минаваха съобщенията, предназначени за агент 457 в Рим например, и той всеки път се чудеше дали наистина страната му желае да поеме риска от последиците, ако се обърка операцията. Понякога ставаха провали. Само преди два месеца видя телеграма от Бон, в която се предупреждаваше, че нещо се е издънило със западногерманското контраразузнаване и оперативният офицер беше поискал спешно инструкции, а инструкциите гласяха да си върши работата и да не оспорва интелигентността на своите началници. И този оперативен агент изведнъж изчезна. „Дали го бяха арестували и застреляли?“ — чудеше се Олег. Той знаеше имената на някои оперативни агенти, на практика названията на всички операции и голяма част от целите и задачите. Нещо повече, знаеше имената на стотици чужденци, които работеха за КГБ. Често това бе като да четеш истински роман. Някои от оперативните служители имаха литературни заложби. Техните телеграми не приличаха на сбитите комюникета от служителите с пагони. Не, те обичаха да предадат душевното състояние на своите агенти, смисъла на информацията и на съответната мисия. Те можеха да се изразяват като екскурзоводи, които описват забележителностите на групите посетители. От Зайцев не се очакваше да обработва такава информация, но той беше мислещ човек, да не говорим, че във всяка телеграма имаше скрити кодове. Правописна грешка в третата дума например означаваше, че агентът е разкрит. Всеки оперативен служител имаше собствена система от такива кодове и Зайцев имаше списък на всичките. Досега само два пъти беше забелязал нередности. В единия от случаите неговият пряк началник му нареди да не обръща внимание и да го приеме като неволна грешка — факт, който още го притесняваше. Вярно, че грешката не се повтори повече, което вероятно доказваше, че наистина е била неволна. Още повече, че както твърдяха началствата, хората, които се обучаваха в Центъра, почти никога не ги разкриваха. Те бяха най-добрите в света, а всеки знаеше, че западният враг не бе от най-умните. Капитан Зайцев се подчини тогава, но за всеки случай написа своята предупредителна анотация и лично се увери дали е прибрана при документите, подсигурявайки задника си като всеки добър бюрократ.