Том Клэнси - Червеният заек

Най-важната му задача бе да се прави на компетентен, но не прекалено. Тукашният кореспондент на „Таймс“ беше издрънкал вече на колегите си, че Фоли няма нужния акъл за журналист в най-голямата американска вестникарска корпорация и че тъй като не беше на възраст за преподавател — другата синекурна длъжност за некадърните журналисти, — бе станал правителствен лизач. Фоли правеше всичко възможно да поддържа тази легенда, тъй като знаеше, че КГБ е пуснал хората си да слухтят сред американския журналистически корпус, за да разберат мнението на репортерите за служителите в посолството. Най-доброто прикритие за тайния агент беше да го смятат за тъпанар, защото тъпанарите не ставаха за шпиони. Трябваше да благодари за това на Ян Флеминг и на филмите, създадени по неговите романи. Джеймс Бонд беше умник. Не и Ед Фоли. Не, Ед Фоли беше чиновник. Най-налудничавото в тая история бе, че Съветите, чиято страна се управляваше от тъпи бюрократи, обикновено се хващаха на въдицата, сякаш бяха пасли трева в някоя ферма в Айова.

„Няма предвидими неща в шпионажа… освен тук“, си каза главният агент на ЦРУ. При руснаците нещото, на което можеше да се разчита, бе предвидимостта. Сякаш всичко бе написано в огромна книга и всеки играеше по правилата в нея.

Фоли се качи на мотрисата и се озърна, за да прецени как го гледат другите пътници. Дрехите му го издаваха, че е чужденец, както ореолът отличаваше светеца в ренесансовите картини.

— Кой сте вие? — попита някой за изненада на Фоли.

— Моля? — отвърна Фоли на руски с лош акцент.

— А, вие сте американец.

— Да, точно така. Работя в американското посолство. Първи ден ми е. Току-що пристигнах в Москва.

Опашка или не, знаеше, че е най-добре да казва истината.

— Харесва ли ви тук? — продължи да разпитва инквизиторът.

Приличаше на чиновник, може би офицер от контраразузнаването или сътрудник. Или просто бюрократ в държавно предприятие, който страда от любопитство. Имаше такива. Щеше ли обикновен гражданин да го заговори? Вероятно не, сметна Фоли. Беше им забранено да контактуват с чужденци, но руснаците бяха дяволски любопитни за всичко, свързано с американците. Инструктирани да презират и дори да мразят американците, те често ги гледаха, както Ева е гледала ябълката.

— Метрото е впечатляващо — отвърна Фоли, оглеждайки се непресторено, доколкото можеше.

— Къде живеете в Америка? — беше следващият въпрос.

— Ню Йорк.

— Играете ли хокей в Америка?

— О, да! Почитател съм на нюйоркските рейнджъри от детските си години. Бих искал да гледам тукашния хокей — беше напълно вярно. Руският хокей беше в областта на спорта като Моцарт в музиката. — От посолството са взели билети, както разбрах днес, за ЦСКА — добави той.

— Ъм-м — изсумтя московчанинът. — Аз съм от „Крилете“.

„Този тип може би е искрен“, помисли си Фоли изненадан. Руснаците бяха запалени по хокея, както американците по бейзбола. Но във Второ главно управление също можеше да има хокейни запалянковци.

— Шампионът не е ли ЦСКА?

— Слаби са. Видяхте ли какво им се случи в Америка?

— В Америка играем по-силово — това ли беше думата? — На вас нашите хокеисти сигурно ви се струват като хулигани.

Фоли отиде с влак до Филаделфия, за да гледа мача. „Флайърс“, известни повече като „побойниците“, смазаха гостите от Русия за негов кеф. Тимът от Филаделфия извади дори тайното си оръжие, застаряващата Кейт Смит, да изпее химна, а това яко ги подковаваше, все едно им поднасяха за закуска пирони и младенци. Мамка му, какъв мач се получи!

— Играха грубичко наистина, но да не би да са бабички. Армейците явно се мислеха за балерини от „Болшой театър“, щом така се пързаляха и си подаваха. Не е зле понякога да им подрежат крилата.

— Е, спомням си олимпиадата през 80-а, но честно казано, беше чудо да бием най-добрия ви тим.

— Чудо! Да, бе! Треньорът ни проспа мача. Играчите също. Вашите хлапета играха надъхано и спечелиха честно. Треньорът ни заслужаваше разстрел.

Да, този мъж говореше като истински запалянко.

— Знаете ли, иска ми се синът ми да се научи тук да играе хокей.

— На колко години е? — Очите му гледаха искрено.

— На четири и половина — отговори Фоли.

— Подходяща възраст да започне да се пързаля. В Москва има много места, където децата могат да карат кънки, нали, Ваня? — обърна се той към мъжа до него, който слушаше разговора със смесица от любопитство и неудобство.

— Трябват му подходящи кънки — каза другият мъж. — Иначе може да си изкълчи глезените.