Том Клэнси - Червеният заек

— Засега това е всичко. Говорили сме с човека само пет часа и половина. Само предварителна информация, но водата, изглежда, е много дълбока.

— Добре. Артър в момента говори по телефона с Базил. Ще му предам това, което ми съобщи. Между другото Боб Ритър тъкмо се върна от Корея. Още не сме му казали за твоите приключения на терена. Ако се опита да ти отхапе ушите, да знаеш, че отговорността е моя и на съдията.

Райън се втренчи в килима на пода. Не можеше да разбере защо Ритър не го харесва, но двамата не си разменяха картички за Коледа и това беше факт.

— Благодаря, сър.

— Не се притеснявай. От това, което разбирам, излиза, че си се представил много добре.

— Благодаря, адмирале. Не съм се натискал сам да пътувам. Ще държа на това, ако вас ви устройва.

— Би било справедливо, момчето ми. Напиши си доклада и ми го прати по факса.

В Москва по безопасния факс в кабинета на Майк Ръсел се получи съобщение. Странно, но беше графично, корицата от първото издание на „Заекът Питър“ от Беатрикс Потър. Адресът показваше ясно за кого е предназначено. Върху листа на ръка бе написано „Флопси, Мопси и Котънтейл се преместиха в новата заешка дупка.“

„Ясно — каза си Ръсел, — имали са заешки случай и са го приключили успешно.“ Никога не можеше да е сигурен в каквото и да било, но бе запознат с жаргона в общността. Отиде до кабинета на Ед Фоли и почука на вратата.

— Влез — извика Фоли.

— Това току-що дойде от Вашингтон, Ед — каза Ръсел и му показа факса.

— Е, добра новина — отбеляза главният агент. Той сгъна листа и го пъхна в джоба си, за да го покаже на Мери Пат. — Има и допълнително послание в този факс, Майк — каза Фоли.

— И какво е?

— Връзките ни са сигурни. Иначе нямаше да пристигне по този начин.

— Слава тебе, Господи — отговори Ръсел.

— Райън? Какво е направил? — избоботи Боб Ритър.

— Спокойно, Боб. Няма причини да се вълнуваш толкова — каза Джеймс Гриър, полууспокоително, полузаплашително, докато съдия Мур ги гледаше с любопитство. — Изпратихме Джак да наблюдава операцията, тъй като нямахме подръка оперативен служител. Не беше негова прищявка, а и беглецът е на безопасно място в Централна Англия и доколкото чух, пее като канарче.

— И какво научихме досега?

— Като начало, че нашият приятел Андропов се канел да ликвидира папата.

Ритър се облещи.

— Доколко може да му се вярва?

— Това е причината, поради която Заекът е решил да се чупи — каза директорът на ЦРУ. — Той е беглец по съвест.

— Е, добре. Какво знае?

— Боб, изглежда, че беглецът, между другото името му е Олег Иванович Зайцев, е бил свързочник в комуникационния център, тяхната версия на нашия МЕРКУРИЙ.

— Виж ти — каза Ритър. — Наистина ли е така?

— Нали знаеш, че понякога човек пуска четвърт долар в цепката, дръпва ръчката и му се пада джакпотът — напомни Мур на своя подчинен.

— Така е, дявол да го вземе.

— Не мислех, че ще възразиш. А най-хубавото е, че Иван не знае за бягството — продължи директорът.

— И как сме успели да го изиграем?

— Ед и Мери Пат измислиха плана — каза Мур и му разказа цялата история. — И двамата заслужават потупване по рамото, Боб.

— И всичко това се е случило, докато ме нямаше — въздъхна Ритър. — Проклет да съм.

— Да, ще трябва да връчим няколко похвални грамоти, включително една на Джак — каза Гриър.

— Сигурно — примири се заместник-директорът на операциите. Замълча за миг, обмисляйки възможностите, които предлагаше операция БЕАТРИКС. — Някакви полезни сведения досега?

— Освен за заговора срещу папата ли имаш предвид? Псевдонимите на двама техни внедрени агенти. НЕПТУН, за който предполагаме, че работи във флота, и КАСИЙ, който вероятно е на Капитолия. Очакваме тепърва още информация.

— Говорих преди няколко минути с Райън. Той е безкрайно впечатлен, смята, че тоя приятел е цяла енциклопедия, или както се изрази, златна мина.

— А Райън знае това-онова за златото — изказа на глас мислите си Мур.

— Добре тогава, ще го наемем да се грижи за финансите ни, но той не е оперативен агент — измърмори Ритър.

— Боб, той се справи успешно. Ние не наказваме хората за това, нали така? — попита директорът на ЦРУ.

Време беше да се сложи точка, а Мур да се изяви в ролята си на апелативен съдия, какъвто беше само допреди няколко години: гласът на господ.

— Добре, Артър, искаш от мен да подпиша благодарственото писмо ли? — попита примирено Ритър, тъй като забеляза, че се задава буря.