Том Клэнси - Червеният заек

Райън се облегна на стола и отпи от бялото френско вино.

— Не съм убеден, че бих се навил да стрелям с пистолет отблизо.

— Ал, преди много време те изпратиха свой човек да ликвидира Лев Троцки със секира, а за това са нужни две стъпки разстояние — напомни му Райън. — Разбира се, положението сега е различно, но кога руснаците не са били склонни да жертват войниците си, още повече че извършител ще е онова българско копеле. Вашият човек го нарече експерт по убийствата. Не можеш да си представиш на какви чудеса са способни. Веднъж гледах един сержант артилерист в Куонтико, който изписа името си с четирийсет и пети калибър на петдесет стъпки разстояние. Видях го с очите си.

Райън така и не се научи да си служи майсторски с голям автоматичен „Колт“, но сержантът беше наистина виртуоз.

— Струва ми се, че преувеличаваш.

— Естествено — призна Райън — ще се чувствам значително по-добре, ако Негово светейшество носи бронирана жилетка „Кевлар“ под дрехите си.

Това, разбира се, не беше точно така. Тоя тип хора не изпитваха страх като простосмъртните. Не че се смятаха като повечето професионални войници за неуязвими. По-скоро те не се бояха от смъртта. Това се предполагаше, че важи за всеки католик, който се придържа към канона, но Джак не беше от тях. Не съвсем.

— Трезво погледнато, какво може да се направи? Заставаш сред тълпата и се вглеждаш в лицата на хората и как ще познаеш лицето, което търсиш? — попита Кингшот. — Откъде да знам дали Строков не е наел някой друг за стрелбата? Мога да си се представя как стрелям срещу някого, но не и сред тълпа.

— Използваш оръжие със заглушител. Заглушаваш шума и така изключваш до голяма степен вероятността да те разпознаят. Очите на всички ще се насочат към жертвата, не забравяй, и никой няма да разбере какво става около нея.

— Вярно е — съгласи се Ал.

— Знаеш, че човек винаги може да си намери причина да не прави нищо. Не беше ли на доктор Джонсън мисълта, че бездействието е по силите на всеки човек? — попита Райън, изгубил всякаква надежда. — Точно това правим, Ал, търсим си причини да не правим нищо. Ще оставим ли човека да умре? Просто ще си стоим тука, ще си пием виното и ще позволим на руснаците да го убият.

— Не, Джак, но не можем да действаме и на юруш. Операциите на терен трябва внимателно да се планират от професионалисти по професионален начин. Професионалистите могат много неща, но за това е нужна и заповед.

Заповедите обаче се даваха от друго място.

— Госпожо министър-прецедател, имаме основания да смятаме, че е в ход операция на КГБ за ликвидиране на папата в Рим — докладва сър Базил, който поиска срещата спешно, прекъсвайки следобедните й политически ангажименти.

— Наистина ли? — попита тя вместо отговор. Беше свикнала да чува всякакви небивалици от шефа на разузнаването и си бе създала навика да не реагира прекалено бурно. — Какъв е източникът на информацията?

— Информирах ви преди няколко дни за операция БЕАТРИКС. Заедно с американците го измъкнахме успешно. Направихме го така, че Съветите го смятат за мъртъв. Беглецът в момента е в тайна квартира край Манчестър — обясни Чарлстън на шефката на правителството.

— Американците знаят ли?

Базил кимна.

— Разбира се, госпожо министър-председател. Той е техен улов в края на краищата. Ще го прехвърлят в Америка идната седмица. Говорих с директора на ЦРУ съдия Мур по-рано днес. Предполагам, че той ще информира техния президент в началото на седмицата.

— Какво очакваш да предприемат? — бе следващият й въпрос.

— Трудно е да се каже, госпожо. Доста е сложно. Беглецът — името му е Олег — е изключително важен източник и трябва да се постараем да прикрием самоличността му, както и факта, че се намира откъм нашата страна на желязната завеса. Как точно да предупредим Ватикана за потенциалната опасност, е сложен проблем, меко казано.

— Наистина ли Съветите са започнали такава операция? — попита отново министър-председателката.

Беше прекалено дръзко дори за тях, макар да вярваше, че са способни на всичко.

— Така изглежда — потвърди сър Базил. — Но не сме запознати с подробностите. Не знаем също за кога е планирана.

— Ясно — министър-председателката замълча за миг. — Отношенията ни с Ватикана са приятелски, но не съвсем близки.

Този факт датираше от епохата на Хенри Осми, макар че с времето Римокатолическата църква беше загърбила неприятностите от миналото.

— За съжаление е така — съгласи се Чарлстън.