Том Клэнси - Червеният заек

„На кого да съобщя?“ — чудеше се Райън. Базил без съмнение щеше да звънне в Ленгли. Джак ще трябва да се увери дали го е направил, но на сър Базил можеше да се разчита изцяло. Следващият въпрос беше по-труден: „Какво, по дяволите, мога/можем да направим?“

Райън запали нова цигара, за да размисли. Беше повече работа за полицията, отколкото за разузнаването…

А централният проблем беше да се опази тайната. „Да, това наистина ще се окаже голям проблем. Ако съобщим на някого, ще се разчуе, че имаме Заек, и познай какво ще последва, Джак. В момента за ЦРУ Заекът е по-важен и от живота на папата.“

„Мамка му“ — продължаваше да разсъждава Райън. Беше като хватка от японската борба джиу-джицу, като неочаквано обръщане на стрелката върху компаса. Север сега беше юг. Вътре беше вън. В момента интересите на американското разузнаване изместваха въпроса за живота на папата. Изражението на лицето му вероятно издаваше мислите му.

— Какво означава „уместност“, Райън? — попита Заекът.

На Джак му се стори странно, че руснакът знаеше тази дума.

— Информацията, която току-що ни даде. Безпокояхме се за сигурността на папата от месеци, но нямахме конкретна информация, която да доказва, че животът му е в опасност. Сега я получихме от теб и някой трябва да реши какво да правим. Знаеш ли някакви конкретни факти за операцията?

— Не, почти никакви. В София оперативният служител е резидентът полковник Бубовой, Иля Фьодорович. Нещо като посланик на КГБ в българската ДС. А полковник Строков — името му ми е известно от други случаи — е главният убиец на ДС. Върши и други неща, разбира се, но когато някой заслужава куршум, Строков е насреща, разбирате ли?

На Райън всичко му се струваше като сценарий на тъп филм. Единствено изключение правеше това, че обикновено във филмите лошите са от ЦРУ, което разполага със специален отдел за убийства, нещо като таван, пълен с прилепи вампири. Когато директорът реши, че някой трябва да умре, отваря вратата, един от прилепите излита, извършва пъкленото дело и после долита обратно и увисва с главата надолу, докато стане време някой друг да умре. Достоен сценарий за Уилбър. В Холивуд изпипваха всяка подробност с изключение на една много съществена — че правителствените бюрокрации работят само с писмени документи. Нищо не се предприема без писмена заповед, тъй като ако някой се издъни, може да си прикрие задника само ако разполага с нещо черно на бяло. Ако се налага някой да бъде убит, човек от системата трябва да подпише заповедта, а кой би подписал подобна заповед? Един такъв документ би се превърнал във вечно доказателство за нещо лошо, защото бланката с подписа по етапния ред в крайна сметка ще се озове в Овалния кабинет. А това не е документ, който някой ще посмее да приложи към дело в архива на президентската библиотека, поради което няма да се намери нито един бюрократ, който да постави подписа си под подобно нещо. Правителствените служители никога не окачват доброволно въжето на шията си.

„С изключение на мен“ — помисли си Райън. Той обаче никога не би извършил хладнокръвно убийство. Той не уби дори Шон Милър с особен ентусиазъм и макар това да бе странно нещо, с което човек да се гордее, само мисълта за обратното смразяваше кръвта му.

Но Райън не се боеше от нищо. Ако загубеше работата си, щеше да е чиста печалба за Джон Патрик Райън. Можеше да се върне към преподавателската си практика, примерно в някой приятен частен университет, където и заплащането щеше да е по-добро. А и щеше да има време да играе на борсата — нещо, на което сегашната му работа определено пречеше…

„Как да постъпя, по дяволите?“ Най-лошото от всичко бе, че Райън смяташе себе си за католик. Не че всяка седмица ходеше на църква. Не че някога щяха да издигнат храм с неговото име, но Бог му беше свидетел, че в резултат на дългогодишното си обучение в католически училища, включително дванайсет години при йезуитите, се бе научил да почита папата. Към това трябваше да се добави още нещо, еднакво важно — обучението му в школата на морската пехота в Куонтико. Там беше научил, че ако нещо трябва да се направи, човек просто го прави, като се надява, че по-старшите от него ще одобрят стореното, тъй като решителните действия неведнъж бяха удължавали живота на корпуса, както показваше историята. „Много по-лесно е да получиш прошка, отколкото позволение“ — казваше майорът, който водеше неговия курс, след което добавяше с усмивка: „Но никога не ме цитирайте, момчета.“ Всеки трябваше сам да реши за себе си какво да направи, а преценката беше следствие на опита, който обаче често се натрупваше в резултат на неправилни решения.