Том Клэнси - Червеният заек

— Да се върнем на думата си, Джак. Как мина пътуването? — попита Кингшот.

— Алън, оперативните агенти заслужават всяко пени, което получават. Как въобще издържате на непрестанното напрежение?

— Както навсякъде другаде, Джак, свиква се. Жена ти е хирург. Само от мисълта, че мога да срежа човек с ножа, ме побиват тръпки.

Джак се засмя.

— И аз съм така, приятел. А тя реже човешки очи. Представяш ли си?

Кингшот потръпна, а Райън си помисли, че да работиш в Москва и да организираш операции като тази с измъкването на Заека, да вербуваш агенти едва ли е по-лесно от трансплантиране на сърце.

— А, господин Съмърсет — обади се госпожа Томсън. — Добро утро и добре дошли.

— Спасиба — отвърна Олег Иванич сънливо. Децата можеха да те побъркат, като те вдигнат в тъмни зори, при това с весела усмивка. — Това ли е новото ми име?

— Ще измислим нещо постоянно по-късно — каза му Райън. — Още веднъж добре дошли.

— В Англия ли сме? — попита Заекът.

— На десетина километра от Манчестър — отвърна британският разузнавач. — Добро утро. В случай че не си спомняте името ми, аз съм Алън Кингшот. Това е госпожа Ема Томсън, Ник ще се върне след няколко минути.

Последваха ръкостискания.

— Жена ми ще дойде всеки момент. Приготвя зайчика — обясни той.

— Как се чувствате, Ваня? — попита Кингшот.

— Дълго пътуване, доста притеснения, но сега съм в безопасност, надявам се.

— Напълно — увери го Кингшот.

— Какво ще желаете за закуска? — намеси се госпожа Томсън.

— Опитайте това — посъветва го Джак, посочвайки чинията си. — Върхът е.

— Добре, ще опитам. Как се казва?

— Яйца по бенедиктински — отвърна Джак. — Госпожо Томсън, холандският сос е просто съвършен. Бихте ли дали рецептата за съпругата ми?

— Разбира се, защо не, сър Джон — отвърна тя със светнали очи.

Всяка жена по света се ласкае, когато хвалят готварските й умения.

— С удоволствие ще ги опитам — каза Зайцев.

— Чай или кафе?

— Имате ли английски чай?

— Разбира се — отговори тя.

— Тогава няма да откажа.

— Веднага — отвърна госпожа Томсън и тръгна към кухнята.

Зайцев още не можеше да се опомни съвсем. Намираше се в столовата на господарска къща, достойна за член на благородническо семейство, заобиколена от зелена морава, с величествени дъбови дървета, посадени преди двеста години, с навес за каляска и конюшни в далечината. Мястото бе подходящо за Петър Велики. За подобни места беше чел само в книгите, а ето че бе попаднал на такова място и го третираха като почетен гост.

— Хубава къща, нали? — попита Райън, дояждайки яйцата.

— Невероятна — призна Зайцев, оглеждайки наоколо с широко изцъклени очи.

— Принадлежала е на семейството на херцог. По-късно е била купена от текстилен индустриалец, който фалирал. Миналата година я откупи правителството. Използваме я като тайна квартира. Отоплителната система е малко примитивна — обясни Кингшот. — Но за момента това е без значение. Лятото е топло, а и есента обещава да е хубава.

— У дома биха използвали околността за игрище за голф — каза Райън, поглеждайки през прозореца. — Огромно при това.

— Сигурно — съгласи се Алън. — Много е подходящо за целта.

— Кога ще заминем за Америка? — попита Заекът.

— След три-четири дни — отвърна Кингшот. — Преди това бихме желали да поговорим, ако не възразявате.

— Кога започваме?

— След закуска. Отпуснете се, господин Зайцев. Вече не сте в Съветския съюз. Няма да ви пришпорваме — обеща Алън.

„Залагам си задника, приятел. Ще ти изцедят мозъка п ще измъкнат всичко от него, до последната молекула“ помисли си Райън. Но Заекът току-що се бе измъкнал безопасно от Матюшка Рус с перспективата да осигури комфортен живот за себе си и семейството си на Запад, а всяко нещо си имаше цена.

Чаят му хареса. В този миг пристигнаха и останалите членове на семейството му. В следващите двайсет минути госпожа Томсън изчерпа всичките си запаси от холандски сос, а новопристигналите руснаци осигуриха стабилно препитание за местните производители на яйца.

Ирина излезе от столовата, за да разгледа къщата, а когато забеляза концертния роял „Бьосендорфер“, щеше да припадне от вълнение и като малко дете на Коледа попита дали може да докосне клавишите. Не беше практикувала отдавна, но когато засвири мелодията „Върху моста на Авиньон“, която беше любимото й упражнение преди много години, по изражението на лицето й се виждаше, че се чувства така, сякаш се е върнала в детството си.