Том Клэнси - Червеният заек

— Имам приятелка професионална пианистка — съобщи Райън с усмивка.

— Коя? Къде? — попита Олег.

— Сиси — всъщност Сесилия Джексън. Съпругът й е мой близък приятел. Пилот на боен самолет от ВМС. Тя е солистка номер две на Вашингтонската филхармония. Жена ми също свири, но Сиси е невероятна.

— Отнасяте се с нас приятелски — забеляза Олег.

— Винаги се грижим подобаващо за гостите си — обясни Кингшот. — Ще поговорим ли в кабинета?

Столовете бяха удобни. Кабинетът беше още един великолепен пример за това как през деветнайсети век са си служили с дървото, с хиляди томове книги и три подвижни стълби — английска библиотека без стълба не бе никаква библиотека. Тапицерията на столовете беше плюшена. Госпожа Томсън донесе поднос с вода и чаши и те започнаха работа.

— Е, господин Зайцев, ще ни разкажете ли нещо за себе си? — попита Кингшот, който получи подробни данни за името, произхода, мястото на раждане, образованието.

— Не сте служили в армията, така ли? — попита Райън.

Зайцев поклати глава.

— Не, КГБ ми спести казармата.

— Значи ви вербуваха в университета? — попита Кингшот.

Три касетофона записваха разговора.

— Точно така. Свързаха се с мен за първи път в университета.

— А кога постъпихте в КГБ?

— Веднага след дипломирането си. Взеха ме в Центъра за комуникации.

— Откога работите там?

— Ами, девет години и половина, ако не броим академията и останалото обучение.

— А сега къде работите? — подкани го Кингшот да продължи.

— Работя в централните комуникации в Центъра в Москва.

— И какво точно правехте? — попита най-после Алън.

— По време на дежурство всички съобщения минават през бюрото ми. Работата ми е да следя за сигурността и за това дали всички процедури се изпълняват правилно и да разпределям телеграмите за съответните оперативни отдели на горните етажи, а понякога и за Института САЩ-Канада — обясни Олег и погледна към Райън.

Джак правеше всичко възможно да си държи езика зад зъбите. Тоя тип по всичко изглеждаше, че е беглец от съветския аналог на МЕРКУРИЙ в ЦРУ. Нямаше никакво съмнение, че знае всичко или почти всичко. Наистина беше помогнал за измъкването на златна мина зад бодливата тел. „Кучият му син!“

— В такъв случай знаете имената на оперативните служители и на техните агенти? — попита Кингшот.

— Имената на служителите от КГБ — много имена. На повечето агенти не знам истинските имена, но знам псевдонимите им. Във Великобритания най-добрият ни агент е с псевдоним МИНИСТЪРА. Доставя изключително ценна информация от областта на дипломацията и политиката от много години — вероятно двайсет или повече.

— Казахте, че КГБ е проникнал в системата ни за комуникации? — намеси се Райън.

— Да, донякъде. Получаваме сведенията от агент с кодово име НЕПТУН. Доколко подробна е информацията от него, не съм сигурен, но знам, че КГБ е проникнал в свръзките на военноморските сили.

— А в други комуникации? — попита Джак веднага.

— За военноморските съм сигурен. За останалите не СЪВСЕМ, но вие използвате еднакви шифровъчни машини навсякъде, доколкото ми е известно.

— Не е точно така — каза му Алън. — Значи, твърдите, че британските свръзки са сигурни?

— Не съм чувал обратното — отвърна Зайцев. — По-голямата част от разузнавателните сведения за американската дипломация получаваме от агента КАСИЙ. Той е съветник на високопоставен политик във Вашингтон. Доставя ни важна информация за дейността на ЦРУ и за онова, което ЦРУ научава за нас.

— Но вие уточнихте, че той не работи в ЦРУ?

— Точно така. Мисля, че е политически съветник, помощник, член на персонал или нещо такова — отговори Зайцев отзивчиво.

— Добре — Райън запали цигара и предложи една на Зайцев, който веднага прие.

— Моите „Краснопресненские“ свършиха — обясни той.

— Ще ви дам от моите. Жена ми и без това настоява да ги откажа. Лекарка е — обясни Райън.

— Не ви е лесно — отвърна Заекът.

— А защо решихте да избягате? — попита Кингшот, отпивайки глътка чай.

Като чу отговора, за малко не изпусна чашата.

— КГБ иска да убие папата.

— Сериозно ли говорите?

Въпросът зададе по-опитният, не Райън.

— Питате дали е сериозно? Рискувах живота си, живота на жена ми и на дъщеря ми. Да, напълно сериозно — увери събеседниците си Олег Иванович, повишавайки леко тон.

— Мамка му — въздъхна Райън. — Олег, нуждаем се от повече информация за това.

— Началото бе дадено през август. На 15 август — започна Зайцев и в продължение на пет-шест минути им разказа всичко, което знаеше, без да го прекъсват.