Том Клэнси - Червеният заек

Но Зайцев не беше сигурен. Ами ако беше номер, за да го разобличат? Ако Второ главно управление бе устроило този маскарад?

— Райън?

Джак се обърна:

— Да?

— Какво ще правим в Англия?

— Не знам какъв е планът, след като пристигнем в Манчестър — отвърна Райън.

— Ти си от ЦРУ, така ли? — попита за n-ти път Заекът.

— Да — кимна Джак.

— Как може да съм сигурен?

— Ами… — Райън си извади портфейла. — Ето шофьорската ми книжка, кредитни карти, малко пари в брой. Паспортът ми, разбира се, е фалшив. Аз съм американец, но ми извадиха британски паспорт. Да не би да се притесняваш, че е нагласено? — осъзна изведнъж Райън.

— Откъде да съм сигурен, че не е?

— Приятелю, след по-малко от час ще се увериш, че не е. Ето — той отново отвори портфейла си, — това са жена ми, дъщеря ми и малкото ни синче. Адресът ми у дома, в Америка, е на шофьорската ми книжка — Перегрийн Клиф 5000, окръг Ан Аръндел, Мериленд. Това се намира точно до Чесапийк Бей. От там до централата на ЦРУ в Ленгли е един час с кола. Жена ми е очен хирург и болница „Джон Хопкинс“ в Балтимор. Световноизвестна е. Не може да не си чувал за нея.

Зайцев поклати глава.

— Е, преди няколко години трима доктори от „Хопкинс“ оперираха очите на Михаил Суслов. Разбрах, че Тия дни е починал. Мястото му ще заеме по всяка вероятност Михаил Евгениевич Александров. Знаем някои неща за него, но не достатъчно. Всъщност не знаем достатъчно и за Юрий Владимирович.

— Какво по-точно?

— Женен ли е? Никога не сме виждали снимка на жена му, ако въобще има.

— Разбира се, че е женен. Всеки го знае. Жена му се казва Татяна, много елегантна. Според Ирина имала благородно потекло. Но нямат деца — разказа Олег.

„Ето, че получихме сведение номер едно от Заека“ — помисли си Райън.

— Как е възможно да не знаете това? — зачуди се Зайцев.

— Олег Иванович, има много неща, които не знаем за Съветския съюз — призна Джак. — Някои са важни, други не толкова.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Изведнъж нещо зачовърка паметта на Зайцев.

— Казвате, че името ви е Райън?

— Да, точно така.

— Баща ви е полицай?

— Как разбрахте? — учуди се Райън.

— Имаме вашето досие. От резидентурата във Вашингтон. Семейството ви беше нападнато от някакви бандити, нали?

— Правилно. „КГБ се интересува от мен, виж ти“ — каза си Джак. — Терористи, опитаха се да ме убият, а също и семейството ми. В нощта на нападението се роди синът ми.

— И вие постъпихте в ЦРУ след това?

— Да, официално. Бях работил преди това за Управлението няколко години. — Любопитството му съвсем се изостри. — И какво пише в досието ми?

— Пише, че сте глупав богаташ, бивш морски пехотинец, а жена ви е богата кучка и че сте се оженили за нея заради парите й. За да забогатеете още повече.

„Значи дори КГБ е в плен на собствените си политически предразсъдъци — каза си Джак. — Любопитно.“

— Не съм беден — уведоми Джак Заека. — И се ожених по любов, не за пари. Само глупаците го правят.

— Колко от капиталистите са глупаци?

Райън се засмя.

— Много повече, отколкото си мислите. В Америка не е нужно да сте много умен, за да станете богат. — В Ню Йорк и във Вашингтон беше пълно с богати идиоти, но Райън осъзна, че на Заека ще му е необходимо малко време, за да го разбере. — Кой е направил досието ми?

— Кореспондентът на „Известия“ е агент на КГБ. Изпрати го миналото лято.

— А вие откъде сте запознат?

— Съобщенията му минават през бюрото ми, а аз ги препращам в Института за САЩ и Канада, който е поделение на КГБ. Знаете ли това?

— Да — потвърди Джак. — Това ни е известно.

В този момент ушите му забучаха. Самолетът се снижаваше. Райън обърна остатъка от бяло вино в чашата и се самоуспокои, че ще трае само няколко минути. От операцията БЕАТРИКС разбра нещо много важно — че работата на терен не беше за него.

Табелата с надписа „Пушенето забранено!“ светна отново. Райън нагласи седалката в максимално изправено положение. Тогава се появиха и светлините на Манчестър — фаровете на автомобилите и лампите по оградата на летището. След още няколко секунди… колелата докоснаха земята на добрата стара Англия. Не беше същото като в Америка, но засега вършеше работа.

Олег опря лицето си на прозореца, вглеждайки се в надписите на самолетите. Имаше прекалено много самолети като за съветска военновъздушна база и явно не беше маскировка. Видимо се поуспокои.

— Добре дошли в Манчестър — обяви пилотът по интеркома. — Часът е три и четирийсет, температурата на въздуха е петдесет и четири градуса по Фаренхайт. Благодарим ви още веднъж за проявеното търпение. Надявам се да ви видим скоро пак като пасажери на „Бритиш Мидландс Еъруейс“.