Том Клэнси - Червеният заек

Хъдсън ги поведе към паркирания наблизо пикап, в които имаше достатъчно места за всички.

— Сър Джон, Джак, всичко мина добре, благодаря за съдействието.

— За какво, Анди? Та аз дори не си помръднах пръста, мамка му. Но ти се справи невероятно добре — каза Райън, подавайки му ръка. — Надявам се да се видим в Лондон и да пийнем по една бира.

Пикапът беше модел „Форд“ с британска регистрация. Райън помогна на Зайците да се настанят и седна до шофьора отдясно.

— Господин Лукас, сега накъде?

— Към летището. Самолетът ни чака — отвърна главният агент в Белград.

— Наистина? Специален полет?

— Не, чартърен самолет, който има известни „технически проблеми“ в момента. Докато стигнем, ще бъдат отстранени.

— Невероятно — отвърна Райън.

Все пак беше за предпочитане пред счупен самолет. След това осъзна, че го очаква още едно неприятно преживяване. Неприязънта му към летенето го връхлетя отново, а на всичкото отгоре се намираше в полусвободна страна.

— Тръгваме — каза Лукас, запали мотора и натисна газта.

Какъвто и да беше като шпионин, Вик Лукас без съмнение се мислеше за по-сръчния брат на Стърлинг Мос 47 47 Легендарен пилот от „Формула 1“. — Бел. прев. . Пикапът се понесе шеметно по пътя сред пълен мрак.

— Как мина нощта, Джак?

— Беше изпълнена с преживявания — отвърна Райън и провери дали коланът е закопчан добре.

Югославската провинция беше по-добре осветена, пътищата бяха далеч по-добре поддържани или поне така му се стори, докато пътуваха с близо сто километра в час — прекалено висока скорост за непознат път. Роби Джексън караше по този начин, но Роби беше пилот на изтребител и поради това никой не можеше да се мери с него, когато държеше кормилото на каквото и да било превозно средство. Явно тоя тип Вик Лукас мислеше същото за себе си, докато въртеше волана. Отзад Олег все още изглеждаше напрегнат, а Ирина продължаваше да прави опити да разбере какво става, докато малката им дъщеричка спеше като невинно ангелче. Райън палеше цигара от цигара. Донякъде това го успокояваше, но ако Кети го видеше, щеше да си плати скъпо. Макар че тя трябваше да прояви разбиране, така поне си мислеше Джак, наблюдавайки отминаващите телеграфни стълбове. В крайна сметка той изпълняваше дълга си към Чичо Сам.

В тоя миг Райън забеляза полицейска кола встрани от пътя. Полицаите пиеха кафе, опитвайки се да не проспят дежурството си.

— Не се бой — успокои го Лукас. — Регистрационните табели са с дипломатически номер. Аз съм съветник в посолството на Нейно кралско величество. А вие сте мои гости.

— Щом казваш. Колко остава?

— Половин час приблизително. Досега поне движението не ни създава проблеми. Слава Богу, че няма много тежкотоварни камиони. Понякога това шосе е много натоварено, дори в нощните часове. Това момче Ковач ни сътрудничи от години. С него се работи екстра. Често пренася тук унгарски видеокасетофони. Знаеш ли, много са прилични, при това безумно евтини, тъй като и работната ръка в Унгария е евтина. Не могат да ги продават на Запад, защото японците ще поискат да си платят за патента. Както виждаш обаче, тук не страдат от подобни скрупули — каза Лукас и взе поредния завой на висока скорост.

— Исусе, не мога да си представя колко бързо караш на дневна светлина.

— Не много по-бързо от сега. Видимостта, както забелязваш, е добра, но самата кола ме бави. Американски модел. Прекалено лека е да рискувам.

— Защо не си купиш корвет? Един мой приятел има.

— Не е лоша кола, но е направена от пластмаса — Лукас поклати глава и запали пура, без съмнение кубинска, тъй като британците си падаха по такива глезотии.

След половин час Лукас обяви:

— Пристигнахме. Точно навреме.

Всички летища по света си приличат като две капки вода. Сякаш ги проектираше един и същ архитект. Единствената разлика беше в надписите върху табелите на тоалетните. В Англия също ги наричаха тоалетни, което на Райън му се струваше доста грубовато, като се имаше предвид колко са префърцунени. Очакваше го още една изненада. Вместо да минат през терминала, Лукас се отправи направо към пистата за излитане.

— Трябва да уредя нещо с шефа на летището — обясни той. — Много обича малцовото уиски.

Лукас спря рязко на отделената с жълта маркировка странична пътека за автомобили точно срещу малкия туристически самолет.

— Пристигнахме — обяви британският шпионин.

Слязоха от колата. Този път госпожа Зайка носеше на ръце малкото Зайче. Лукас ги поведе към външната стълба, качиха се по нея и влязоха в самолета.