Том Клэнси - Червеният заек

Регистраторът от фоайето имаше много повече задължения, отколкото страничен човек си представя. В два и половина всяка сутрин той поставяше върху тезгяха табелка с надпис „Моля, изчакайте, връщам се след няколко минути!“, качваше се с асансьора на най-горния етаж и обхождаше коридорите. На въпросния етаж той не откри нищо необичайно и така, докато стигна до третия.

Още докато слизаше по стълбите, долови миризмата на изгоряло. Това изостри сетивата му, но истинското безпокойство го обзе, след като се намери в коридора, сви наляво и забеляза струйките дим, които излизаха изпод стая триста и седма. Втурна се към вратата и хвана топката на бравата. Беше топла, но не дотам, че да пари, и тогава направи фаталната грешка.

Измъкна връзката с резервни ключове от джоба си и отключи. Без да провери с ръка дали дървеният плот е горещ, бутна вратата.

Огънят бе почти угаснал поради липсата на кислород, но стаята все още бе нажежена, а стените задържаха жарта не по-малко ефикасно от вътрешността на барбекю. С отварянето на вратата в стаята нахлу обемна струя свеж въздух с кислород и преди регистраторът да осъзнае ужаса на ситуацията, се получи явлението, известно като точка на избухването.

Това бе моментът, който предшества експлозия. Стаята избухна отново в пламъци, а новият приток на кислород нахлу с такава сила, че повали администратора на пода, а обратната струя откъм вътрешността на стаята го отблъсна към отсрещния край и спаси живота му. Попипа обгореното си лице с длани, след което застана на колене и се дотътри до ръчката на алармата върху стената до асансьорната шахта, оставяйки вратата на стая триста и седма да зее. Алармените звънци проехтяха из целия хотел и изпратиха също сигнал до пожарната, която се намираше на три километра оттук. Виейки от болка, той се втурна по стълбите, падайки от време на време, добра се до фоайето, където плисна чаша вода върху изгорялото си лице и набра телефонния номер на пожарната. През това време гостите на хотела тичаха надолу по стълбите. Част от онези, които бяха дошли откъм коридора на третия етаж, бяха пострадали и администраторът, макар и обгорен, грабна пожарогасителя и насочи към тях струята. Той обаче нямаше сили да се върне на мястото на пожара, за да пусне в действие противопожарния маркуч в малката стаичка на засегнатия етаж. А и това едва ли щеше да помогне.

Първата пожарна пристигна след по-малко от пет минути след получаването на сигнала. Едва ли има нужда да споменаваме, че пламъците се виждаха вече и отвън, тъй като прозорците на стаята се бяха изпотрошили от топлата струя вследствие на повторно лумналия огън. Огнеборците си проправяха път сред евакуиращите се гости на хотела. Минути по-късно първият маркуч вече обливаше с вода стаята. След пет минути пожарът бе потушен. Екипът се втурна в стаята сред облаците гъст дим и ужасяващата миризма и откриха онова, от което най-много се опасяваха — труповете на тричленно семейство.

Лейтенантът, който ръководеше първата пожарна команда, отзовала се на повикването, грабна мъртвото дете в ръце, спусна се бегом по стълбите и го изнесе на улицата, но веднага разбра, че е било напразно. Детето се беше опекло като парче месо във фурна. Изложеният навън труп само демонстрира ужасяващия ефект, който огънят оказва върху човешкото тяло. Не му оставаше нищо друго, освен да прошепне молитва за детето. Лейтенантът имаше брат свещеник и беше предан католик, макар да живееше в марксистка страна, и се помоли на Господ да се смили над душата на малкото невинно момиченце, без дори да подозира, че това вече се бе случило десет дни по-рано на седем хиляди километра от тук.

Зайците бяха изведени от града само за минути. Хъдсън караше внимателно в рамките на позволената скорост, за да не привлече вниманието на някое ченге, макар че по шосето нямаше почти никакво движение. Само от време на време минаваше по някой товарен камион с платнище, пренасящ кой знае какво кой знае къде. Райън седеше на мястото до шофьора, полуобърнат, за да наблюдава пътя отзад. Ирина Зайцева все още гледаше недоумяващо и тъй като нямаше ни най-малка представа какво се случва, дори не бе уплашена. Детето спеше като всички деца по това време на денонощието. Бащата полагаше усилия да запази хладнокръвие, но дори тъмнината не успяваше да прикрие страха, изписан на лицето му. Райън се опитваше да се постави на негово място, но така и не можа. Въображението му не стигаше, за да си представи как се става предател на собствената страна. Знаеше, че има такива, които за пари бяха готови да забият нож в гърба на Америка, но му беше невъзможно да разбере мотивите им. Вярно, през трийсетте и четирийсетте години са се намирали хора, които да смятат комунизма за водещата вълна в човешката история, но тези идеи отдавна бяха толкова мъртви, колкото и В. И. Ленин. Комунизмът беше умираща идеология освен в умовете на онези, които се нуждаеха от нея като източник на лична власт… Имаше вероятно и такива, които все още вярваха в нея, тъй като не се бяха сблъсквали в живота си с нищо друго или защото идеите бяха набити в главите им така яко по време на далечната им младост, че им вярваха всеотдайно, както пастор или свещеник вярва в Бога. Но трудовете от „Събраните съчинения“ на Ленин не бяха Свето писание за Райън и никога нямаше да бъдат. След колежа той положи клетва за вярност към Конституцията на Съединените щати и обеща „да вярва в нея и да я спазва“ в качеството си на младши лейтенант от морската пехота на САЩ и толкова.