Том Клэнси - Червеният заек

Задачата на Смол беше най-тежка. До края на живота си нямаше да забрави трупа на малкото дете, който извади от найлоновата торба. Постави го в детското креватче в полуизгорялата му нощничка. Всичко, което можа да направи, бе да прошепне молитва за душата на невинното създание и преди стомахът му да загуби контрол, се извърна настрани.

Бившият войник от кралските инженерни войски се захвана за работа. Първо се увери, че не са забравили нищо. Последната найлонова торба бе сгъната и втъкната в колана му. Ръкавиците още бяха на ръцете им, така че нямаше какво друго да забравят в стаята. Огледа внимателно и след това даде знак на Смол да излезе в коридора.

След това разкъса горната част на картонената кутия. Запали свещта с газовата си запалка и капна горещ восък върху дъното на кутията, за да е сигурен, че свещта ще залепне здраво.

Дойде време за най-опасната част. Трулъв отвори капачката на контейнера със спирта и след това напълни с него една четвърт от картонената кутия, така че свещта да се подава на два и половина сантиметра над течността. След това изля спирт върху детското креватче. Останалото количество изсипа на пода, повечето около картонената кутия. След като приключи, подхвърли празния контейнер от спирта на Боб Смол.

Добре, помисли си Трулъв, близо пет литра чист спирт върху завивките и още толкова върху евтиния килим на пода. Специалист по разрушаването — всъщност гой имаше още много експертни познания като повечето военни инженери, — знаеше, че със следващия ход трябваше много да се внимава. Наведе се, щракна запалката си и с внимателно движение като на сърдечен хирург, който сменя сърдечна клапа, запали свещта. Без да се бави нито секунда, той се измъкна от стаята и след като се увери, че вратата е заключена, закачи върху топката на бравата табелка с надпис „Не ни безпокойте“.

— Време е да се омитаме, Робърт — каза Родни на своя колега и след трийсет секунди те вече бяха на улицата, измъквайки се през страничния вход.

— Кога ще пламне? — попита Смол, след като се качиха в камиона.

— До трийсет минути най-много — отвърна кралският инженер.

— Ами онова малко момиченце?

— Всеки ден умират хора при пожар, приятел. Те не са го направили нарочно, специално за целта.

Смол кимна.

— Надявам се.

Точно в този момент Том Трент се появи във фоайето. Така и не откриха камерата, която бе забравил в една от стаите на най-горния етаж, но все пак пусна бакшиш на регистратора, отблагодарявайки се за любезността му. Беше се оказало, че той е единственият дежурен служител в хотела до пет сутринта.

„Той така си мисли“ — каза си Трент и се качи в камиона.

— Обратно към посолството, момчета — нареди шпионинът на двамата служители от сигурността. — Чака ни цяла бутилка първокласен малцов скоч.

— Добре ще ми се отрази — каза Смол, представяйки си трупа на малкото момиченце.

— Можеш ли да ни кажеш за какво е всичко това?

— Не тази нощ. Друг път може би — отвърна Трент.

Свещта гореше кротко, без да знае каква роля й е отредена в среднощната авантюра. Поглъщаше постепенно фитила и восъка, бавно се стопяваше и доближаваше застиналата повърхност на спирта. Много скоро щеше да изпълни предназначението си на подпалвач. Минаха всичко на всичко трийсет и четири минути, преди съдържанието на кутията да пламне. Онова, което последва, е известно на специалистите като умишлен палеж клас Б, причиняван от запалителна течност. Алкохолът се разгаряше с още по-голям ентусиазъм и от бензина — ето защо германците бяха използвали спирт, а не керосин за двигателите на своите ракети Фау-2 — и изведнъж пламъците запалиха картонената опаковка от мляко. Върху пода се изля около литър горящ спирт. Синкавата струя на огъня се плъзна по пода на стаята за секунди като живо същество, синкава ивица, следвана от нажежена до бяло маса, която се издигна нагоре към тавана на стаята, за да погълне наличния кислород. След миг се подпалиха двете легла, а пламъците обгърнаха положените върху тях човешки тела в гореща прегръдка.

Сградата, в която се помещаваше хотел „Астория“, беше стара, без детектори за дим и автоматична алармена система, която да предупреди за опасност от пожар. Така, необезпокоявани, пламъците обхванаха почти веднага боядисания в бяло таван, изпепелиха мазилката, след което атакуваха евтините мебели в стаята. Вътрешността й се превърна за нула време в крематориум за три човешки същества, които вече бяха мъртви и които огънят ръфаше като месояден звяр, какъвто той е бил в представите на древните египтяни. Само за пет минути нанесените поражения бяха вече непоправими и макар че огънят позамря след първоначалното лумване, все още продължаваше да тлее.