Том Клэнси - Червеният заек

Барът се опразваше постепенно, а Хъдсън не искаше в никакъв случай да остане последен. Сметката му беше петдесет форинта. Плати, без да пусне бакшиш, тъй като тук нямаше такъв обичай, а той не искаше да го запомнят. Махна на Райън и тръгна към входната врата, но след това промени решението си и влезе в тоалетната. Идеята се стори на Райън добра.

Навън Райън го попита какво следва от тук нататък.

— Ще се пошляем из улиците, сър Джон — отвърна Хъдсън, използвайки рицарската му титла не на място. — Ще повървим около трийсет минути. Мисля, че ще е достатъчно.

Разходката щеше да им помогне да разберат дали не ги следи някой. Ако опозицията имаше информация за тяхната операция, не би устояла на изкушението да пусне сенки след двамата служители от разузнаването. А като се имаше предвид, че по това време на денонощието улиците са почти празни, нямаше да е проблем да „засекат“ нейните агенти, освен ако не са от КГБ. Руснаците бяха с пъти по-печени от местните.

Зайцев и жена му обърнаха набързо по три чашки, което се забелязваше по грейналите им погледи. Странно, че Ирина не показваше признаци да й се спи. Явно се бе превъзбудила от приятните преживявания от вечерта, помисли си Олег. Така дори беше по-добре. Единственото голямо притеснение бе свързано с това как ЦРУ смяташе да ги измъкне от Унгария. Какво ли са измислили? Хеликоптер близо до границата, с който да прелетят под обсега на унгарските радари? Той би избрал този вариант. Беше ли в състояние ЦРУ да ги измъкне през вътрешността на Унгария в Австрия? Дали бяха достатъчно кадърни? Дали ще го информират за плановете си? Дали са измислили нещо наистина хитро и дръзко? Дали щеше да е опасно?

Ще успеят ли? Ако ли не… последиците при евентуален провал бяха повече от ясни.

Нямаше да ликвидират и тримата. Не и при първо провинение. Олег си даваше сметка, че ако ги хванат, той щеше да се прости с живота си, докато жена му и дъщеря му щяха да бъдат обречени на мизерно съществуване. Нямаше да ги убият, но щяха да ги низвергнат завинаги и да превърнат живота им в ад. Значи двете бяха заложници на собствената му съвест. Колко ли съветски граждани се въздържаха от бягство именно по тази причина? Измяната — напомни си той — бе най-тежкото престъпление и се наказваше по най-тежкия начин.

Зайцев си наля остатъка от водката и я изгълта на един дъх. Оставаше само половин час до идването на хората от ЦРУ, на които разчиташе да спасят живота му…

Или да направят онова, което бяха решили, с него и със семейството му. Поглеждаше често часовника си, докато жена му се отпусна, затвори очи и усмихвайки се, тананикаше Бах, а главата й се поклащаше в ритъма на музиката. Поне й достави удоволствие, каквото не бе изпитвала никога досега…

Имаше свободно място за паркиране до страничната алея, закътана така, че да не бие на очи. Паралелното паркиране беше висше изкуство, което бе усвоил в Англия и което не бе забравил. Седяха и чакаха. Смол запали цигара, а Трулъв — любимата си лула. Наблюдаваха внимателно улицата, по която от време на време се мяркаше само някой пешеходец. Смол хвърляше по едно око и в огледалото за обратно виждане, за да разбере веднага, ако има раздвижване в резидентурата на КГБ. Светеха само няколко прозореца на втория етаж, но не се забелязваше никакво движение. Най-вероятно някое от момчетата на КГБ бе забравило да изключи осветлението, преди да си тръгне.

Наближиха хотела, който беше само на три преки от дясната страна на улицата, както забеляза Райън.

Стана време за шоуто.

Извървяха останалата част от пътя на един дъх. Том Трент стоеше на ъгъла на сградата. Отвътре излизаха хора. Най-вероятно от бара в приземието, който Хъдсън бе показал на Райън и който вече затваряше. Посетителите се движеха на групи от по двама или трима, не забеляза никой, който да е сам.

„Не е бар за самотници“ — помисли си Райън.

Но това съвсем не означаваше, че в комунистическите страни няма такива.

Когато наближиха, Хъдсън почеса носа си, което бе знак за Трент да влезе в хотела и да отклони вниманието на регистраторите. Как успя да го направи, Райън нямаше да разбере никога, но когато след няколко минути се намериха, във фоайето нямаше жив човек.

— Хайде — каза му Хъдсън и бързо заизкачва стълбите, които се виеха около асансьорната шахта.

Стигнаха до третия етаж за по-малко от минута. Ето я стая триста и седем. Хъдсън натисна дръжката. Заекът не беше заключил вратата. Хъдсън я отвори внимателно.