Том Клэнси - Червеният заек

— Колко време остава, Анди?

— Малко повече от час до Чурго при липса на трафик — отвърна Хъдсън.

И наистина трафикът не създаде никакви проблеми. За няколко минути напуснаха очертанията на унгарската столица и изведнъж светлините на къщите и на обществените сгради изгаснаха, сякаш някой натисна шалтера и спря електричеството в целия район. Асфалтираното шосе беше тясно, само с две ленти. Покрай него стърчаха само телеграфни стълбове и нямаше странични заграждения. „И смятат това за голяма търговска магистрала?“ — недоумяваше Райън. Беше същото като да се движат из централна Невада. През километър-два се мяркаше тук-таме светлината на някоя селска къща, чиито стопани бяха оставили по една крушка да свети, за да могат да намерят по-лесно пътя до тоалетните си на двора. Да не говорим за табелите по шосето, които бяха напълно безполезни. Нямаха нищо общо с ментовозелените знаци по магистралите у дома или дружелюбните сини надписи в Англия. Дори надписите им да бяха на марсиански, все тая. Иначе пътните знаци приличаха на европейските. Така например ограниченията на скоростта бяха изписани с черни цифри върху бели кръгове с червена ивица.

Хъдсън шофираше много добре, дръпвайки от време на време от пурата си, сякаш караше към „Ковънт Гардън“ в Лондон. Райън благодареше на Бога, че бе посетил тоалетната, преди да отидат в хотела, иначе като нищо щеше да се изпусне. Надяваше се изражението му да не го издава колко е изнервен и се опитваше да си внуши, че собственият му живот не е застрашен, само че животът на хората на задната седалка бе в опасност, а той носеше отговорност за тях. Нещо вътре в него, вероятно останало от неговия баща полицай, го караше да приема това като много отговорно задължение.

— Какво е цялото ви име? — попита Олег, нарушавайки неочаквано тишината.

— Райън, Джак Райън.

— От какъв произход е името Райън? — продължи да разпитва Заекът.

— Предците ми са били ирландци. Джон отговаря на руското Иван, доколкото ми е известно. Приятелите ми ме наричат Джак, както при вас Ваня.

— От ЦРУ ли сте?

— Да.

— Каква е работата ви в ЦРУ?

— Аналитик съм. Седя на бюро и пиша доклади.

— Аз също работя на бюро в Центъра.

— Вие сте служител от свръзките?

Той кимна.

— Да, точно това е работата ми в Центъра.

В този миг Зайцев се усети, че информацията, с която разполагаше, не бе подходяща за задната седалка на автомобила, и си замълча.

Райън го забеляза. Имаше какво да сподели, но не тук, а това бе правилно решение.

Пътуването продължаваше гладко. Хъдсън запали четири пури, а Райън — шест цигари, преди да наближат Чурго.

Очакванията на Райън за града бяха значително по-големи. Оказа се, че Чурго е просто едно по-широко място край шосето, където дори не се забелязваше бензиностанция, а когато я откриха, разбраха, че не работи през нощта. Хъдсън сви по черен път и след три минути се видяха очертанията на огромен товарен камион „Волно“ с платнище от черно зебло. Отзад до каросерията стояха двама мъже и пушеха. Хъдсън го заобиколи и паркира ягуара под някакво подобие на навес на десетина метра от камиона. Излезе от колата и махна на останалите да го последват.

Райън тръгна след британския шпионин към двамата мъже. Хъдсън се спря при по-възрастния и му подаде ръка.

— Здравей, Ищван. Извинявай, че те накарах да ни чакаш.

— Здравей, Анди. Как са приятелите ти?

— Това е господин Райън, а онези хора са семейство Съмърсет. Трябва да прекосим границата — обясни Хъдсън.

— Добре — съгласи се Ковач. — Това е Яни. Моят шофьор. Анди, можеш да седнеш отпред при нас. Останалите да се качат отзад. Ела — каза Ищван и тръгна напред.

Под каросерията имаше няколко железни стъпала. Райън се метна пръв и се наведе да поеме малкото момиченце — Светлана, припомни си той името, след което изчака родителите й да се качат. В отделението за багажа забеляза няколко метални контейнера. Ковач също се качи.

— Всички ли говорите английски? — попита той и получи в отговор кимване. — До границата има само пет километра. Ще се скриете в сандъците. И моля ви, не вдигайте шум. Много е важно. Разбрахте ли? Никакъв шум.

Той получи в отговор още няколко кимвания, след което чу, че единият мъж, който определено не беше англичанин, превеждаше на жена си. Мъжът прегърна детето. След като скри товара, Ковач скочи на земята и се върна при кабината.

— Пет хиляди марки, нали се разбрахме? — попита Ищван.

— Точно така — отвърна Хъдсън.