Том Клэнси - Червеният заек

Петнайсет минути по-късно Джак и Кети седяха в купето на влака на път за Лондон. Тя отново четеше медицинското си списание, а той преглеждаше „Телеграф“. Джон Кийгън водеше една от вътрешните рубрики, а той бе историк, към когото Райън изпитваше голямо уважение заради способността му да анализира сложна информация. Как ли сър Базил не се бе сетил да го привлече в Сенчъри Хаус, бе загадка за Джак. Може пък Кийгън да предпочиташе да работи като историк и да споделя идеите си с масите или поне с по-образованите от тях. В това имаше логика. Никой във Великобритания не бе забогатял от това, че е държавен служител. Да не говорим за анонимността. На всеки човек му се иска понякога да го погалят по главата за това, че е свършил нещо добре. Но всички бюрократи по света са лишени от тази привилегия.

Докато влакът минаваше покрай спирка „Слонът и Замъкът“, самолетът, изпълняващ полет 214, захождаше за приземяване на Четвърти терминал на летище „Хийтроу“. Той не кацна на пистата за реактивните машини. Вместо това спря на мястото, където рейсовете чакат, за да отведат пътниците до емиграционната и митническата служба. Веднага щом самолетът спря, вратата на багажното отделение се отвори. Първо свалиха двата метални ковчега, натоварени последни на летище „Логан“. На етикетите, залепени в ъгъла на всеки от тях, пишеше къде да бъдат откарани, а двама представители на Сенчъри Хаус следяха на място целия процес. Поставиха ги върху количка, което тук, в Англия, наричат вагонетка, откараха ги до паркинга, където ковчезите бяха прехвърлени бързо на малък камион без никакви странични надписи. Двамата служители от СИС се метнаха на камиона и единият го подкара на изток към Лондон, като по нищо не личеше каква е работата му, както обикновено става.

Камионът пристигна на улица „Уестминстър Бридж“ 100 четирийсет минути по-късно. Там ковчезите бяха свалени и прехвърлени на друга количка, за да бъдат качени на асансьора и свалени до второ ниво на приземието.

Там ги очакваха двама други мъже. Те отвориха надлежно капаците и благодариха на Бога, че вътре имаше обилно количество сух лед, който не беше позволил на труповете да загният и да се вмиришат, както става с разлагащата се човешка плът. Носейки гумени ръкавици, те повдигнаха телата — никое не беше прекалено тежко — и ги положиха върху метален плот. Труповете не бяха покрити, а мъртвото тяло на малкото момиченце бе особено потискаща гледка.

Тепърва неприятното усещане щеше да се задълбочи. Сравнявайки труповете със снимките, предоставени от „Таймс“, те установиха, че лицето на мъртвото момиченце е напълно различно. Същото важеше и за жената, макар че размерът на тялото почти съвпадаше. Лицето й почти не бе засегнато от пожара. Налагаше се да бъдат наполовина обезобразени, за да са подходящи за операция БЕАТРИКС. За целта прибягнаха до газови горелки. Включиха мощния прожектор от тавана, след което покриха лицата си с предпазни маски, запалиха горелките и безмилостно заработиха с тях. Цветът на косата и в двата случая не пасваше, затова първо изгориха нея. След това горелките се задвижиха по цялото протежение на двете лица. Ставаше бързо, но не и според двамата служители. Този, който обработваше трупа на детето, шепнеше през цялото време молитви заупокой на душата му и искрено се надяваше, че тя е отлетяла там, където отлитат душите на всички невинни същества. Онова, което се получи като резултат, бе синкавомораво месо, което нямаше някаква стойност за своите притежатели, но бе от полза за Обединеното кралство, както и за Съединените американски щати. Иначе защо да вършат подобни вампирщини? Точно в тоя момент едното око на детето се пръсна от вътрешното налягане и накара своя мъчител да се обърне и да повърне. Но нямаше как. Цветът на очите не отговаряше.

Дланите и ходилата също бяха добре овъглени. Огледаха още веднъж внимателно труповете за татуировки, белези или други отличителни черти, но не откриха нищо, дори следи от операция на апендикс.

Общо деветдесет минути бяха необходими, за да се получат задоволителни резултати. След това облякоха телата с дрехи съветско производство, които трябваше да прогорят, така че останките от материята да залепнат върху раните от изгарянията. След като тази гнусна работа приключи, върнаха телата в ковчезите и добавиха още сух лед, за да забави гниенето. После металните сандъци се намериха до друг такъв сандък в ъгъла на помещението. Беше станало време за обяд, но на никой от присъстващите не му бе до ядене в момента. Много по-добре щяха да им подействат няколко глътки уиски, а наоколо беше пълно с кръчми.