Том Клэнси - Червеният заек

А беше ли логично да не може да заспи? Защо все си задаваше идиотски, тъпи въпроси, които нямаха отговор? Не, той беше почти сигурен, че няма да му се случи нищо. Базил не би позволил да му се случи нещо лошо. Ще се приеме много зле в Ленгли, а британците не можеха да си позволят това — прекалено неудобно. Съдия Мур нямаше да забрави никога, а и щеше да се помни от хората в управлението поне десет години напред. Така че, не, СИС нямаше да позволи да му се случи нещо.

От друга страна, те нямаше да са единствените играчи на терена и както в бейзбола, проблемът бе, че и двата тима щяха да играят за победата и трябваше да се уцели точният момент да изпратиш топката със скорост деветдесет и пет метра в час към евтините места на стадиона.

„Не бива да хленчиш, Джак“ — каза си отново той. Хората, на чието мнение държеше, биха се срамували от него — по-лошо, той би се срамувал от себе си. Значи, иска или не иска, трябваше да се стегне и да излезе на терена, и да се надява да не изпусне проклетата топка.

Или просто да се върне в „Мерил Линч“, не, в никакъв случай, по-скоро би се върнал в пехотата. Наистина съм готов да го направя — осъзна Райън с огромна изненада. Това правеше ли го смел или само твърдоглав? „Това е въпросът“ — помисли си той. А отговорът можеше да дойде от някой друг, някой, който би видял само едната страна на равенството. Човек може да вижда единствено физическата страна, не и мисълта, която бе вътре в нея. А това не стигаше, за да се отсъди, до голяма степен журналистите и историците се опитваха да представят действителността по този начин, сякаш можеха да разберат истината от дистанцията на времето или на мястото. Да, точно така.

Както и да е, багажът му бе събран и с малко късмет най-неприятното щеше да е пътуването със самолет. Колкото и да го мразеше, беше напълно предвидимо… освен ако не паднеше някое от крилата.

— Какво, по дяволите, става? — попита Джон Тайлър, макар че въпросът му не бе адресиран към никого.

Телексът в ръката му само съдържаше заповеди без никакви обяснения.

Телата бяха транспортирани до следствието с молба да не се пипат. Тайлър се замисли за миг, а след това позвъни на заместник-прокурора, с когото обикновено работеше.

— Какво искаш от мен? — попита с недоумение Питър Мейфеър.

Беше завършил трети по успех Правния факултет в Харвард преди три години и сега правеше кариера в Прокуратурата. Хората го наричаха Макс.

— Чу ме.

— И за какво е всичко това?

— Не знам. Знам само, че е наредено лично от Емил. Имам усещането, че е свързано с отсрещния бряг на реката, но от телекса не се разбира нищо. Какво да правим?

— Къде са труповете?

— В следствието, предполагам. Върху тях има предупредителни табелки да не се заравят. Затова, предполагам, че са във фризера.

— И ги искаш сурови?

— Замразени, предполагам, но сурови. „Как звучи само, дявол да го вземе“ — помисли си помощник специалният агент.

— Имат ли семейства?

— Полицията не е открила нищо до този момент.

— Добре, засега нещата да останат така. Ако не се появят роднини, ще ги обявим за социално слаби и ще ги предадем на федералните. Нали знаеш какво правим с умрелите улични пияници. Слагаме ги в евтини ковчези и ги заравяме в гробището Потърс. Къде ще ги откараш?

— Не знам, Макс. Предполагам, че трябва да изпратя обратен факс до Емил да ми каже.

— Спешно ли е? — попита Мейфеър, чудейки се какво толкова важно може да има в това.

— Да, Макс.

— Добре, ще тръгна веднага към следствието.

— Ще се видим там. Благодаря.

— Дължиш ми бира и вечеря в „Сийфорд“ — каза заместник-прокурорът.

— Готово — отвърна Тайлър.

Затвориха труповете в евтини алуминиеви ковчези, каквито използват за пренасяне на покойници със самолет, натовариха ги на камион на ФБР и ги откараха на международното летище „Логан“. Специален агент Тайлър се обади до Вашингтон за по-нататъшни инструкции, а за щастие радиотелефонът в автомобила му бе кодиран.

Директорът на ФБР Емил Джейкъбс, както се оказа, не беше уточнил всички подробности. Наложи се да звънне на съдия Мур в ЦРУ. Там се развъртяха и решиха ковчезите да заминат с полет на Британските авиолинии от Бостън до лондонското летище „Хийтроу“, откъдето хората на Базил да ги приберат. Всичко се уреди много бързо, тъй като Британските авиолинии с готовност сътрудничеха на американските тайни служби. Самолетът излетя точно навреме в 8:10 часа, набра височина и се отправи по маршрута от четири хиляди и петстотин километра до Четвърти терминал на, „Хийтроу“.