Том Клэнси - Червеният заек

Наближаваше пет часа сутринта, когато Зайцев се събуди върху горното легло, без да знае от какво. Поизправи се, за да погледне през прозореца, и веднага осъзна, че влакът беше спрял на гара. Нямаше представа къде, тъй като не си бе направил труда да запамети маршрута. Изведнъж го побиха ледени тръпки. Ако беше през деня, можеше да се измъкне някак, но КГБ се славеше с това, че арестуваше хората посред нощ, когато вероятността да окажат успешна съпротива е най-малка. Обзе го паника. После чу стъпки по коридора… но те отминаха и след няколко секунди влакът потегли, отдалечавайки се от дървената постройка на гарата. Отвън отново падна пълен мрак. „Защо се уплаши толкова?“ — питаше се Зайцев. Защо сега? Не беше ли вече в безопасност? „Почти“ — поправи се той. Не, всъщност не беше в безопасност, докато не стъпеше на чужда земя. Трябваше да си го напомня, докато не стигнеше на чужда, несоциалистическа територия. А това още не се бе случило. Имайки едно наум, той се отпусна в леглото и се опита да заспи. Клатенето на влака го приспа накрая и той се върна към сънищата, които съвсем не бяха успокоителни.

Самолетът на британските авиолинии също летеше сред мрак. Повечето от пасажерите спяха, докато пилотите следяха уредите, пийваха кафе и се наслаждаваха на звездите, наблюдавайки хоризонта в очакване на първите признаци на зазоряването. То обикновено започваше откъм западните брегове на Ирландия.

Райън стана по-рано от обикновено. Измъкна се от леглото внимателно, за да не събуди жена си, облече се и излезе навън. Млекарят тъкмо свиваше в малката уличка в края на Гриздейл Клоуз. Той спря камиона и излезе с два литра и половина пълномаслено мляко, което децата на Джак пиеха яко, както реактивните двигатели „Прат енд Уитни“ гълтат гориво, и един хляб. Млекарят преполови пътя до къщата, когато забеляза своя клиент.

— Нещо тревожно ли, сър? — попита той, мислейки си вероятно, че някое от децата е болно — обичайната причина, поради която родителите на малки деца биваха на крак по това време на деня.

— Не, просто се събудих малко по-рано — отвърна Райън и се прозя.

— Нещо специално, от което да имате нужда?

— Само цигара — отвърна Райън, без да се замисли. При железните правила на Кети той не бе пушил, откакто дойдоха в Англия.

— Заповядайте, сър.

Мъжът му подаде пакета, като преди това го чукна с пръсти, за да се покаже краят на цигарата.

Райън се изненада.

— Благодаря, приятел.

Той обаче не отказа цигарата и огънчето от газовата запалка. След първото дръпване се закашля, но бързо му мина. Усещането в тихата, ранна утрин му се стори невероятно познато. Хубавото на лошите навици е, че много бързо се възстановяват. Тютюнът беше силен като марлборото, което пушеше в последния курс на гимназията като част от процеса на възмъжаване в края на шейсетте години. „Млекарят трябва да ги откаже — помисли си Райън, — но вероятно не е женен за хирург от «Хопкинс».“

Не му се случваше често да заговаря клиентите си.

— Харесва ли ви тук, сър?

— Да, много. Хората са изключително дружелюбни.

— Стараем се, сър. Желая ви приятен ден.

— Благодаря, приятел, подобно — отвърна Райън, докато мъжът се връщаше в камиона.

В Америка вече почти не се намираха млекари. Те бяха станали жертва на супермаркетите и многоетажните магазини.

„Жалко“ — каза си Джак. Спомни си за белия хляб на Питър Уийт и за понички с мед от детските си години. Бяха си отишли незабелязано още по времето, когато е бил седми клас или там някъде. Но цигарата и свежият въздух не бяха никак лош начин за събуждане. Не се чуваше дори звук. И птичките спяха още. Погледна нагоре и забеляза светлините на прелитащ самолет. Хората пътуваха към Европа, вероятно за Скандинавия, ако се съдеше по посоката, в която се движеха, и както изглеждаше, бяха тръгнали от „Хийтроу“. „Кои ли нещастни копелета ще трябва да станат толкова рано, за да ги посрещнат?“ — запита се той. Райън допуши цигарата и хвърли фаса в моравата, чудейки се дали Кети ще го забележи. Е, винаги можеше да хвърли вината на някой друг. Жалко, че вестникарчето още не беше дошло. Джак влезе вътре и включи телевизора в кухнята на Си Ен Ен. Кабелният оператор не предлагаше програмата с бейзболните мачове. Британците всъщност бяха започнали да гледат американски футбол. Не че разбираха нещо, но по някаква причина им харесваше да го наблюдават. „По-добър е от телевизионните им програми“ — помисли си Райън и изруга. Кети харесваше техните комедии, но той незнайно защо не ги разбираше. Новинарските им емисии обаче ставаха. Всичко бе въпрос на вкус, смяташе той. Non est disputandum 40 40 Не подлежи на обсъждане. — Бел. прев. , както казваха римляните. След това забеляза, че се зазорява — на източния хоризонт се появиха първите признаци на развиделяване. Щеше да мине още час, преди да съмне съвсем, но утрото идваше и дори желанието за още малко сън не можеше да го спре.