Том Клэнси - Червеният заек

— Каква сума? — попита Гриър.

— Зависи — отговори Мур. Той беше човекът, който контролираше тайния бюджет на Управлението. — Ако информацията я бива… да кажем, милион. И добра работа, след като изцедим всичко от него.

— Чудя се къде може да започне работа? — намеси се Бостък.

— Е, ще оставим на него да реши.

Беше едновременно и просто, и сложно. Първо, семейството на Заека трябваше да научи английски. Нови самоличности. Нуждаеха се от нови имена, вероятно щяха да ги обявят за норвежки имигранти, за да има обяснение за акцента. ЦРУ разполагаше с правомощието да приема до сто нови граждани годишно чрез Службата за имиграция и натурализация. (Те никога не използваха цялата квота.) Зайците щяха да получат номера за социални осигуровки, шофьорски книжки — вероятно трябваше да минат уроци по кормуване преди това, със сигурност жената — от общината във Вирджиния. (Управлението поддържаше сърдечни отношения с властите на щата. Ричмънд никога не задаваше прекалено много въпроси.)

После идваше психологическата помощ за хора, които са се откъснали от своята среда и които трябваше да се адаптират към нова, изцяло различна страна. Управлението ползваше услугите на професор психолог от Колумбийския университет.

След това щяха да ги запознаят с по-стари бегълци, за да ги въведат в новия начин на живот. Новите имигранти никога не свикваха лесно с тия неща. Руснаците се чувстваха в Америка като деца, които влизат за първи път в магазин за играчки — беше изумително във всяко едно отношение, без никаква база за сравнение, като на друга планета. Трябваше да създадат максимално добри условия за бегълците. Първо, заради информацията и, второ, за да не пожелаят да се върнат обратно, което би било сигурна смърт, най-малкото за съпруга, но се бе случвало преди, толкова силно чувство е носталгията по родината.

— Ако предпочитат хладен климат, ще ги пратим в Минеаполис, Сейнт Пол — предложи Гриър. — Но, господа, не мислите ли, че избързваме малко?

— Джеймс, ти винаги си бил здравомислещият тук — усмихна се директорът на ЦРУ.

— Все някой трябва да изпълнява тази роля. Нека първо да се излюпят яйцата и после да броим пилетата.

„Ами ако тоя тип не знае нищо? — мислеше си Мур. — Какво ще стане, ако се окаже, че само е искал да избяга?

Мамка му на тоя занаят!“ — завърши мисълта си директорът на ЦРУ.

— Нали Базил ще ни държи в течение, а и твоето момче Райън ще се грижи за интересите ни.

— Няма що, голяма новина, съдия. Базил сигурно си пие бирата и си умира от смях.

— Той е добро момче, Майк. Не го подценявай. Онези, които го направиха, сега са в щатския затвор в Мериленд и чакат обжалването — каза Гриър в защита на своето протеже.

— А, да, вярно, че някога е бил морски пехотинец — примири се Бостък. — Какво да кажа на Боб, ако се обади?

— Нищо — веднага отговори директорът на ЦРУ. — Докато не разберем от Заека в каква степен са проникнали в комуникациите ни, трябва да внимаваме какво пускаме по жицата. Ясно ли е?

Бостък кимна като първокурсник.

— Да, сър.

— Поисках от службата за сигурност да проверят телефонните линии. Те настояват, че са чисти. Чип Бенет е все още бесен и вилнее из Форт Мийд.

Не беше нужно Мур да добавя, че твърдението на Заека за комуникациите беше най-страшното разкритие за Вашингтон след Пърл Харбър. Но сигурно щяха да успеят да му го върнат тъпкано на Иван. Надеждата крепеше Ленгли, както всичко друго на света. Нямаше начин руснаците да знаят нещо, което дирекцията за наука и технологии да не знае, но човек трябваше да заложи, за да види картите.

Райън опаковаше кротко багажа си. Кети беше по-добра в тия неща. Той изобщо не бе наясно от какво щеше да има нужда. От какво ли се състоеше багажът на един шпионин? Строг костюм. А дали не трябваше да си носи такъмите от морската пехота? (Той още ги пазеше, белите якички и всичко останало.) Скъпи кожени обувки? От змийска кожа? Като че ли звучеше подходящо. Накрая се спря на нестрог костюм и два чифта всекидневни обувки — едните полуофициални, другите спортни. Всичко това трябваше да се побере в една чанта. Сак от зебло с двойни дръжки щеше да е лесен за носене и нямаше да прави впечатление. Прибра паспорта си в чекмеджето на бюрото. Сър Базил щеше да му даде нов британски, дипломатически или обикновен, с който може да ти разгонят фамилията. Ново име. „Проклятие — помисли си Джак. — Трябваше да запомни новото си име и да реагира на него.“ Досега бе свикнал да има само едно.