Том Клэнси - Червеният заек

— Три-четири дни, така ли? — попита Кети.

— Така ми казаха. Може да е малко по-дълго, но не много, надявам се.

— Важно ли е?

Сали явно бе наследила от майка си жилката да разпитва непрекъснато, смяташе Райън… е, беше взела и малко от него.

— Достатъчно важно, за да ме карат да си пъхна задника в самолет.

Това постигна нужния ефект. Кети знаеше колко много мрази мъжът й да лети на самолет.

— Имам валиум. Искаш ли нещо по-силно?

— Не, благодаря, скъпа, този път не.

— Ако ти призлее в самолета, тъкмо ще разбереш.

Нямаше нужда да добавя, че ще е също по-лесно за лекуване.

— Скъпа, беше с мен, когато гърбът ми пострада, помниш ли? Имам лоши спомени от летенето.

— Толкова е забавно да се лети — възрази Сали.

Това със сигурност бе наследила от майка си.

Пътуването неизбежно е уморително, така че семейство Зайцеви се изненадаха приятно да заварят леглата си оправени, когато се върнаха в купетата. Ирина преоблече дъщеря си с жълтата нощница на цветенца. Тя целуна както винаги родителите си за лека нощ и се качи на леглото сама, след което се пъхна под завивката. Но вместо да заспи, подпря главата си на възглавницата и се загледа през прозореца в притъмнелите ниви. Само тук-там се мяркаха светлините на някой колхоз, но това още повече омайваше малкото момиченце.

Майка й и баща й оставиха вратата между двете купета открехната, да не би да се уплаши от някакъв кошмар или да й дотрябва внезапно утешителна прегръдка. Преди да си легне, Светлана провери дали под леглото може да се скрие голяма черна мечка и се зарадва, като не откри скривалище. Олег и Ирина се зачетоха в книгите си, но постепенно от тракането на влака задрямаха.

— БЕАТРИКС е в ход — каза Мур на адмирал Гриър. — Заекът и семейството му най-вероятно в момента пресичат Украйна с влака.

— Мразя да седя и да чакам — посочи заместник-директорът на разузнаването.

За него беше по-лесно да признае това. Той никога не бе работил на терен, изпълнявайки шпионска задача. Не, цял живот бе прекарал на бюрото, преглеждайки разузнавателни сведения. В моменти като този си припомняше удоволствието да стоиш на вахта на боен кораб — в неговия случай предимно подводници — и да наблюдаваш вятъра и вълните, да усещаш полъха на бриза върху лицето си и без много приказки да смениш курса и скоростта на своя кораб, вместо да чакаш, за да разбереш какво ти готви океанът или врагът. Там човек хранеше илюзията, че е господар на съдбата си.

— Търпението е добродетел, която най-трудно се придобива, Джеймс, и колкото повече доближаваш целта, толкова повече се нуждаеш от него. За мен е като да седя в съда и да чакам адвокатите да стигнат до същината, особено като знам какви глупости ще надрънкат — призна Мур.

Той някога беше участвал в операции на терен и бе наясно, че в по-голямата си част работата се състоеше от чакане. Никой не контролираше съдбата си, но го научава чак в напреднала възраст. Човек просто се опитва да се намеси в един или друг момент, допускайки възможно най-малко грешки.

— Ще съобщим ли на президента?

Мур поклати глава.

— Няма смисъл да се вълнува излишно. Ами ако реши, че тоя тип разполага с важна информация, а после се окаже, че не е така? Защо да го разочароваме. Не е ли достатъчно, че ние тук сме подложени на това?

— Артър, ние никога не разполагаме с достатъчно информация и колкото повече научаваме, толкова по-добре разбираме от какви сведения се нуждаем и какво ни липсва.

— Джеймс, момчето ми, никой от нас не е учил за философ.

— Това идва заедно с посивялата коса, Артър.

В този момент се появи Майк Бостък.

— Още няколко дни и БЕАТРИКС ще е в учебниците по история — обяви той с усмивка.

— Майк, къде, по дяволите, си се научил да вярваш в Дядо Коледа? — попита директорът на ЦРУ.

— Съдия, всичко е ясно: имаме беглец, който в момента бяга. Разполагаме с добър екип, който да го измъкне от Червената земя. Трябва да имаш доверие в силите, които си изпратил да изпълнят задачата.

— Не всички са наши сили — напомни му Гриър.

— Базил ръководи прилична служба, адмирале. Много добре знаеш това.

— Вярно е — съгласи се Гриър.

— Значи, само чакаш да разбереш какво ще има под коледната елха, така ли, Майк? — попита Мур.

— Пратил съм писмото си до Дядо Коледа, а той винаги носи подаръците. Всеки го знае. — Той сияеше от мисълта за онова, което предстоеше. — Как ще процедираме, след като пристигне?

— Мисля си да го настаним във Фермата в Уинчестър — заразсъждава на висок глас Мур. — Трябва да му дадем възможност да се освободи от напрежението… Може би да попътува малко.