Том Клэнси - Червеният заек

— Добре, става.

— Може да поговориш със Заека — дискретно — предупреди Чарлстън. — След това ще присъстваш на първия разпит в Съмърсет. Накрая, предполагам, ще бъдеш един от хората, които ще го придружат до САЩ, вероятно с транспортен самолет на американските военновъздушни сили от базата в Бентуотърс.

„От хубаво по-хубаво“ — каза си Джак. Трябваше да преодолее нежеланието си да лети. Вътрешно бе убеден, че рано или късно ще го направи. Само че още не беше готов психически. Добре поне, че нямаше да лети с безмоторен СН-46. Но стига е мислил за това.

— Колко време ще отсъствам от къщи? „И ще спя далеч от жена си“ — довърши мислено въпроса Райън.

— Четири дни, най-много седем. Зависи как ще се развият събитията в Будапеща — отвърна Чарлстън. — Трудно е да се предвиди с точност.

На никой от тях не се беше случвало да се храни при осемдесет километра в час. Приключението за малкото им момиченце ставаше все по-забавно. Вечерята беше вкусна. Говеждото беше съвсем прилично по средните съветски стандарти, така че не се разочароваха, а също и картофите и зеленият боб. Пийнаха естествено и водка да удавят болката от пътуването. Те се движеха заедно със залеза на слънцето през обширни поля, използвани главно за земеделие. Ирина се наведе през масата, за да нареже месото на своя зайчик, наблюдавайки как малкото ангелче хапва вечерята си като голямо момиче, за каквото се смяташе, заедно с чаша мляко.

— Е, очакваш ли с нетърпение почивката? — попита Олег жена си.

— Да, особено пазаруването — отвърна тя естествено.

Част от Олег беше спокойна — всъщност не се бе чувствал така спокоен от седмици. Наистина се случваше. Неговата измяна — част от съвестта му мислеше по този начин — бе в ход. „Колцина от сънародниците му, питаше се той, всъщност колцина от неговите колеги в Центъра, биха се възползвали и биха проявили куража да го направят?“ Нямаше отговор. Живееше в страна и работеше в място, където всеки криеше вътре в себе си истинските си мисли. А в КГБ не важеше дори руският обичай за свещеното приятелство, което се скрепваше чрез споделяне на неща, за които хвърляха в затвора. Не, никой служител на КГБ не правеше такива неща. КГБ се крепеше върху равновесието от преданост и измяна. Предаността към държавата и нейните граници и измяната от страна на всеки, който ги нарушава. И тъй като той вече не вярваше в тези принципи, се бе обърнал към предателството, за да спаси душата си.

Сега измяната беше в ход. Ако Второ главно управление знаеше за плановете му, щяха да са луди да го пуснат във влака. Той можеше да избяга на някоя от междинните спирки или просто да скочи от него, докато забавя ход на някое предварително уговорено място, където да го чакат западняците. Не, беше в безопасност, поне докато пътуваше във влака. Така че беше по-разумно да се успокои и да изчака, за да разбере какво ще последва. Непрекъснато си повтаряше, че е избрал правилното решение, а това създаваше у него усещането, колкото и илюзорно да беше, че е в безопасност. Ако имаше Бог, той със сигурност щеше да закриля човек, бягащ от злото.

Вечерята в къщата на Райън беше пак спагети. Рецептата за соса Кети имаше от майка си, в чиито вени не течеше и капка италианска кръв. Мъжът й го обичаше много, също и вкусния италиански хляб, който Кети купуваше от хлебарница в центъра на Чатъм. На другия ден не й предстоеше операция, така че пийнаха вино с вечерята. Време бе да й съобщи.

— Скъпа, ще трябва да замина за няколко дни.

— Оная история с НАТО ли?

— Да, бейби. Най-вероятно три или четири дни, или малко повече.

— Можеш ли да ми кажеш за какво е?

— Не е позволено.

— Шпионска работа.

— Да. — Това поне имаше право да й каже.

— Какво е шпионин? — попита Сали.

— Това, което татко работи — отвърна Кети, без да помисли.

— Шпионин като във Вълшебникататоз ли? — продължи Сали.

— Какво? — попита баща й.

— Страхливият Лъв казва, че вярва на шпионите, забрави ли? — отговори Сали.

— А, имаш предвид „Вълшебникът от Оз“ ли?

Това бе все още любимото й филмче през тази година.

— Нали това казах, тати.

„Как можеше нейният татко да е толкова глупав!“

— Не, татко не е такъв — отговори Джак на дъщеря си.

— А защо тогава мама го каза? — настоя Сали.

„Има заложби за агент на ФБР“ — помисли си Джак.

Беше ред на Кети:

— Сали, мама само се шегуваше.

— О-о.

Сали се зае отново със своите писгети. Джак погледна жена си. Не биваше да говорят за работата му пред дъщеря им, никога. Малките деца не пазеха тайна по-дълго от пет минути. Стана му ясно, че никога не трябваше да говори пред дете нещо, което не би искал да излезе на първа страница на „Вашингтон Поуст“. Всички в Гриздейл Клоуз мислеха, че Джон Патрик Райън работи в посолството на САЩ и че има щастлив брак с очен хирург. Не им трябваше да знаят, че е служител на Централното разузнавателно управление. Щяха да проявяват прекалено любопитство. Щяха да подхвърлят шеги.