Том Клэнси - Червеният заек

Хейдок се озърташе наоколо, опитвайки се да разпознае Заека и Зайчето. Часовникът на гарата показваше 12:15 часа, както и ръчният му часовник. Кога ли щеше да се появи Заекът? Хейдок винаги подраняваше, когато му предстоеше да пътува било с влак или със самолет. Каквато и да бе причината, той пристигаше час по-рано, вероятно от страх да не закъснее, останал от детските му години. Но не всеки мислеше така — напомни си Найджъл. Например жена му. Той дори малко се притесняваше, че тя ще роди в колата на път за болницата, което ще предизвика голяма бъркотия. През това време Матюс задаваше въпроси, а фоторепортерът щракаше със своя „Кодак“. Най-после…

Да, ето го Заека заедно с госпожа Зайка и малкото Зайче. Найджъл побутна леко по рамото фотографа.

— Снимай онова семейство, ето там, с малкото сладко момиченце — каза му той за всеки случаи, ако НЯКОЙ подслушваше.

Фоторепортерът изщрака най-малко десет пози една след друга, след това извади друг фотоапарат „Никон“ и изщрака още десет. „Отлично“ — помисли си Найджъл. Щеше да има снимките още преди посолството да заключи врати в края на работния ден. Ще занесе няколко снимки на Фоли, а останалите ще изпрати веднага по кралски куриер (аристократичен термин за дипломатически куриер), за да са на бюрото на сър Базил още преди да е дошъл на работа на другата сутрин. Замисли се как ли щяха да прикрият бягството на Заека и по-конкретно как ще се снабдят с трупове. Гадна работа, добре че не го бяха натоварили той да организира операцията.

Заешкото семейство мина на десетина стъпки разстояние покрай него и приятеля му журналист. Вървяха мълчаливо, само момиченцето като всички момиченца по света се обърна и ги изгледа. Той му намигна, а то му пусна усмивка в отговор. Доближиха до кондуктора и му показаха билетите си.

Матюс продължаваше да задава въпроси и да получава учтиви отговори от усмихнатия руски железопътен функционер.

В 12:59:30 часа кондукторът, поне така предполагаше Хейдок, съдейки по униформата му, провери дали всички врати са затворени. После свирна с уста и размаха палката, за да сигнализира на машиниста, че е време да потегля. Точно в 13:00 часа се чу свирката на локомотива и влакът започна да се отдалечава бавно от перона, набирайки постепенно скорост на път за Киев, Белград и Будапеща.

Беше приключение, особено за Светлана, макар че и останалите от семейството на Зайцев не бяха пътували досега с международен влак. Железопътните линии бяха като всички железопътни линии: километри от паралелни, пресичащи се и разделящи се релси, върху които се движеха вагони, превозващи един Господ знаеше какво и къде. Острите ръбове на релсите явно спомагаха за увеличаването на скоростта. Олег и Ирина запалиха цигари и загледаха любопитно през огромните, но мръсни прозорци. Седалките не бяха много високи и Олег веднага разбра как се разгъват леглата над главите им.

Разполагаха с две купета с врата помежду им. Ламперията беше дървена — бреза, както личеше от пръв поглед, — а към всяко от купетата имаше отделна тоалетна, което бе невероятно. Значи, зайчикът щеше за първи път през живота си да разполага със своя собствена — факт, който предстоеше тепърва да оцени.

Пет минути след като излязоха от гарата, влезе кондукторът, за да провери билетите им, които Зайцев веднага подаде.

— Вие сте от Държавна сигурност, нали? — попита учтиво кондукторът.

„Очевидно от туристическото бюро на КГБ са ги предупредили — каза си Зайцев. — Това е добре. Явно оная писарушка много държеше на дантелените гащи.“

— Не мога да обсъждам това, другарю — отговори Олег Иванич със строг поглед, за да е сигурен, че кондукторът ще осъзнае колко е важен. Това бе един от начините да си осигури човек добро обслужване. Един служител на КГБ не можеше да се мери с член на Политбюро, но по всички показатели биеше директор на фабрика например. Не че хората умираха от страх от КГБ, но все пак никой не искаше да си създава проблеми с Комитета.

— Разбира се, другарю. Ако имате нужда от нещо, моля, обадете ми се. Вечерята е в шест часа, а вагон-ресторантът е през един напред.

— Вкусно ли готвят? — реши да попита Ирина.

Без съмнение да си съпруга на служител от КГБ си имаше своите предимства.

— Храната не е лоша, другарко — отвърна кондукторът учтиво. — Самият аз се храня там — добави той, което бе доказателство само по себе си, както Олег и Ирина решиха.