Том Клэнси - Червеният заек

— Няма ли да ходиш днес на работа? — попита Ирина съпруга си, който досега трябваше да е тръгнал за службата.

— Не, имам изненада за теб — обяви Олег.

— Каква?

— Утре заминаваме за Будапеща.

Тя наистина се изненада.

— Какво?

— Реших да си взема отпуската, а в момента в Будапеща изнася концерти нов диригент, Йожеф Рожа. Нали обичаш класическата музика. Реших да ви заведа заедно със зайчика, скъпа.

— О! — бе всичко, което тя успя да каже. — Ами работата ми в ГУМ?

— Не можеш ли да се освободиш?

— Смятам, че ще мога — предположи Ирина. — Но защо точно в Будапеща?

— Заради музиката, освен това ще си купим някои неща. Имам цял списък с поръчки от колегите в Центъра — каза той.

— Ами, да… ще накупим хубави неща за Светлана — съгласи се тя. — Работейки в ГУМ, тя много добре знаеше какви стоки се продават в Унгария. Някои от тях не се намираха дори в специалните магазини. — А кой е тоя Рожа?

— Млад унгарски диригент, който е на турне в Източна Европа. Много е известен, скъпа. Ще дирижира Брамс и Бах, доколкото си спомням, с един от унгарските държавни оркестри — добави той. — А и ще направим добър пазар.

Едва ли имаше жена в света, която да не приеме положително подобна възможност, смяташе Олег. Той изчакваше търпеливо следващите й възражения.

— Нямам какво да облека.

— Скъпа моя, та нали за това отиваме в Будапеща. Ще можеш да си купиш всичко, от което имаш нужда.

— Добре…

— Да не забравиш да опаковаш багажа само в едната чанта. Ще вземем и няколко празни за нещата, които ще напазаруваме за себе си и за приятелите. — Но…

— Ирина, погледни на Будапеща като на един огромен универсален магазин. Унгарски видеокасетофони, западни джинси, бельо, истински парфюми. Ще се пукнат от завист в ГУМ-а — обеща й той.

— Добре…

— Така си и знаех, скъпа. Отиваме на почивка! — каза той малко пресилено.

— Щом казваш — отвърна тя, усмихвайки се. — Ще звънна в службата да ги предупредя. Не вярвам да им липсвам много.

— Единствените хора, които им липсват в Москва, са членовете на Политбюро, и то само около ден и половина, колкото е нужно, за да бъдат сменени — каза той.

Най-после този въпрос беше уреден. Щяха да се качат на влака за Унгария. Ирина започна да обмисля какво да вземе със себе си. Олег оставяше на нея да се оправя с тия неща. „Само след седмица или десетина дни ще имаме много по-хубави дрехи“ — помисли си свързочникът от КГБ. А вероятно след месец-два щяха да посетят онова вълшебно място Дисниленд в американския щат Флорида…

Чудеше се дали в ЦРУ съзнаваха колко много разчиташе на тях и се молеше — доста необичайно действие за служител на КГБ — да си свършат работата така, както той се надяваше.

— Добро утро, Джак.

— Здравей, Саймън. Нещо ново по света? — Джак си остави кафето, преди да си съблече шлифера.

— Суслов е умрял снощи — съобщи Хардинг. — Ще го обявят в следобедните вестници.

— Колко жалко. Още един прилеп си намери мястото в ада, а? — „Поне пукна с добро зрение благодарение на Берни Кац и докторите от «Джон Хопкинс»“, помисли Райън. — Усложнения вследствие на диабета?

Хардинг вдигна рамене.

— Плюс пределната възраст, предполагам. Нашите източници съобщиха, че е получил инфаркт. Поразителното е, че дъртият мръсник е имал сърце. Мястото му заема Михаил Евгениевич Александров.

— Той също не е стока. Кога ще погребат Суслов?

— Той е член на Политбюро и вероятно ще му организират държавно погребение с траурна музика и всичко останало, след това ще го кремират и ще положат урната с праха му в Кремълската стена.

— Знаеш ли, винаги съм се чудел какво ли чувства един истински комунист на смъртното си легло? Дали си мисли, че всичко е било една огромна, шибана измама?

— Нямам представа. Но Суслов без никакво съмнение бе истински вярващ. Може да си е мислил за добрините, които не е успял да направи през живота си, водейки човечеството към Светлото бъдеще.

„Никой не би могъл да е чак толкова тъп“ — щеше да отговори Райън, но Саймън вероятно бе прав. Нищо друго не обременява човешкия мозък по-дълго от глупавата идея, а Червения Майк със сигурност е кътал своите близо до сърцето си, което най-накрая се бе пръснало. Само че най-добрият комунистически сценарий за след смъртта отговаряше на най-лошия в представите на Райън, а именно, че ако комунистът е бил грешник, трябва да си плати скъпо. „Лош късмет, Мишка, дано да си носиш сенник.“

— Добре, днес каква задача имаме?