Том Клэнси - Червеният заек

Принс кимна отново.

— Абсолютно вярно. Очила като дъна на бутилки от кока-кола. Любезен, с добри маниери и всичко останало, но под външността му се криеше „суров човек“. Той беше нещо като върховен комунистически проповедник.

— Така ли мислиш?

— Да, сякаш беше от друг свят, все едно че виждаше неща, които другите не забелязваха, като свещеник или нещо такова. Без съмнение той вярваше в комунизма. И не съжаляваше за това.

— Сталинист? — попита Фоли.

— Не, но преди трийсет години е бил. Представям си го съвсем ясно как подписва заповед за убийството на някого, без това да се отрази на съня му, не и на нашия Мишка.

— Кой ще заеме мястото му?

— Не съм сигурен — каза Принс. — Моите източници казват, че не знаят.

— Мислех, че е гъст с другия Майк, оня тип Александров — предположи Фоли, чудейки се дали източниците на Принс са толкова добри, колкото той си въобразяваше.

Съветското ръководство много се забавляваше да се ебава със западните журналисти. Във Вашингтон беше различно. Там журналистите можеха да влияят върху политиците. Тук обаче тоя номер не минаваше. Членовете на Политбюро не се плашеха от медиите — по-скоро беше тъкмо обратното.

Явно връзките на Принс не бяха чак толкова стабилни.

— Възможно е, но не съм сигурен. При вас какво се говори?

— Още не съм ходил да обядвам, Тони, и не съм чул клюките — парира го Фоли. „Много се лъжеш, ако си въобразяваш, че ще получиш от мен някаква информация.“

— Е, до утре или най-късно вдругиден ще знаем.

„Но би било по-добре за теб, ако пръв направиш прогнозата, и очакваш да ти помогна, нали така? Не и в тоя живот“ — каза си Фоли, но след това размисли. Принс едва ли би бил добър приятел, но пък можеше да е от полза, а не си струва да си създаваш врагове само заради идеята. От друга страна, ако проявеше прекалена отзивчивост към тоя тип, той щеше да предположи, че Фоли е шпионин или че знае кои са шпионите. А Тони Принс бе от хората, които обичаха да дрънкат много и да се правят на умни… „Не, по-добре Принс да ме мисли за тъпанар, тъй като, за да блесне пред другите, ще разправя за мен колко съм задръстен.“

А най-доброто прикритие, както беше научил във Фермата, е да те смятат за глупак. Беше донякъде обидно за собственото аз, но пък полезно за мисията, а Ед Фоли бе човек с чувство за мисия. Така че… „майната му на Принс и на онова, което си мисли. Аз съм човекът в тоя град, който знае кое е от значение.“

— Знаеш ли какво, ще поразпитам наоколо — ще разбера какво мислят хората.

— Разбира се. „Не очаквах от теб нещо полезно“ — помисли си Принс, без да успее да се прикрие.

Той явно не бе толкова добър, колкото си въобразяваше. Не го биваше за покерджия, реши главният агент, докато го изпращаше до вратата. Погледна часовника си. Време за обяд.

Както повечето гари в Европа, и Киевската беше боядисана в бледожълто. В същия цвят бяха боядисани и повечето стари кралски дворци, сякаш в началото на деветнайсети век на континента е имало излишък от охра. „Слава Богу, че във Великобритания не е било така“ — мислеше си Хейдок. Таванът бе направен от стъкла в рамки, за да може да влиза светлина, но както в Лондон стъклата рядко, ако въобще някога, се почистваха и бяха покрити със сажди от отдавна излезлите от употреба парни локомотиви с техните бойлери, подгрявани с въглища.

Но руснаците си бяха руснаци. Те изпълваха перона с евтините си куфари и почти никога не идваха сами, а на семейни групи, та дори само един от тях да заминаваше. Те се сбогуваха, разменяйки си страстни целувки — жена с мъж или мъж с мъж, което винаги поразяваше англичаните като нещо странно. Но това бе местен обичай, а всички местни обичаи изглеждат странни на външните посетители. Влакът Киев — Белград — Будапеща тръгваше по разписание точно в 1:00 часа следобед, а руските железници, подобно на московското метро спазваха стриктно разписанията.

На няколко метра от влака Пол Матюс разговаряше с представител на съветските държавни железници. Двамата обсъждаха тяхната движеща сила. Те бяха изцяло електрифицирани, откакто другарят Ленин беше решил да снабди с електричество целия Съветски съюз и да ликвидира изостаналостта. Странно, но първото се бе оказало по-лесно за изпълнение от второто.

Огромният локомотив ВЛ80Т, направен от два тона стомана, стоеше на трети коловоз пред влаковата композиция, състояща се от три обикновени и шест спални вагона, международна класа, вагон-ресторант, и три пощенски вагона най-отпред. Кондукторите и стюардите все още бяха отвън на перона и гледаха намусено, както гледат повечето руснаци, които работят в областта на услугите.