Том Клэнси - Червеният заек

— Джак? — каза сър Базил, след като си подаде главата през отвора на вратата, заварвайки Райън да работи върху документите си като прилежен аналитик.

— Да, сър — отзова се Райън и вдигна очи.

— Приготви ли си багажа?

— Нещата ми са у дома, но са опаковани, сър.

— Добре. В осем тази вечер хващаш самолета на Британските авиолинии от Трети терминал на летище „Хийтроу“. Ще ти осигурим кола да те отведе до вкъщи да си вземеш багажа — да речем в три и половина, става ли?

— Още нямам паспорт и виза, сър — уведоми Райън сър Чарлстън.

— Ще ти ги донесат след обедната почивка. Прикритието ти е ревизор от Форин Офис. Доколкото си спомням, имаш известен счетоводен опит. Може да прегледаш книжата им, докато си там.

„Би било много забавно“, мислеше си Чарлстън.

Райън се опита да отговори на шегата.

— Сигурно ще е по-интересно от местната борса. Някой ще ме придружава ли?

— Не, но на летището ще те посрещне Анди Хъдсън. Той е главният ни агент в Будапеща. Свестен е — обеща сър Базил. — Отбий се да поговорим, преди да тръгнеш.

— Добре, сър.

След това Базил изчезна обратно в коридора.

— Саймън, какво ще кажеш за по една бира и сандвич? — попита Райън своя колега.

— Чудесна идея.

Хардинг стана и си облече палтото. Двамата се отправиха в посока към „Кларънс Хаус“.

Обядът във влака беше вкусен — борш, юфка, черен хляб и за десерт ягоди от някой колхоз. Единственият проблем се състоеше в това, че Светлана не обичаше борш, което бе необичайно за един руснак, пък бил той и дете. Тя порови в сметаната, с която бе застроен боршът, по-късно се нахвърли с удоволствие на юфката и лакомо излапа ягодите, чийто сезон бе минал. Влакът бе на границата с България. Щяха да минат през София и след това да свият на северозапад към Белград, Югославия, и накрая — Унгария. Зайцеви се насладиха на обяда, а Светлана надничаше през прозореца, докато влакът пътуваше към София.

Олег Иванович също се загледа, пушейки цигарата си. Докато прекосяваха София, той се питаше къде ли се помещава българската Държавна сигурност. Дали полковник Бубовой в момента бе на работа, подготвяйки пъкления заговор заедно с онзи полковник Строков? Докъде ли бяха успели да задвижат нещата? Дали животът на папата не беше в непосредствена опасност? Как щеше да се почувства, ако убиеха полския духовник, преди да ги предупреди? Трябваше ли и можеше ли да реагира по-бързо? Колко много въпроси, а той нямаше с кого да сподели. „Правиш каквото можеш, Олег Иванич — самоуспокои се той, — и никой не е в състояние да направи повече от това.“

В София той сякаш вече не се страхуваше, че може да се качат агенти на КГБ и да го задържат. Чакаше с нетърпение да стигнат в Будапеща, за да разбере какво е измислило ЦРУ… надяваше се да са компетентни. КГБ бе в състояние да организира такава операция с майсторството на фокусниците от цирка. Дали ЦРУ му отстъпваше? По руската телевизия представяха американските агенти като зли, но тъпи врагове. В Центъра обаче не мислеха така. Не, на площад „Дзержински“ 2 предупреждаваха, че те са като зли духове, които дебнат за своята плячка, умни като самия дявол, най-опасните врагове. И така кое беше вярно? Скоро щеше да разбере по един или друг начин. Зайцев загаси цигарата си и поведе семейството си обратно към купетата.

— Чакаш с нетърпение мисията ли, Джак? — попита Хардинг.

— Да, като пред зъболекарски кабинет. И не ми казвай, че ще е проста работа. Ти също никога не си изпълнявал задача на терен.

— Предложението е на вашите хора, не забравяй.

— В такъв случай, когато се прибера у дома — ако се прибера, — ще застрелям адмирал Гриър — отвърна Райън полу на шега, но само полу. — Нямам нужната подготовка за това, Саймън.

— А колко са хората, обучени да се справят с физическа заплаха? Ти вече си го правил, Джак — напомни му Саймън.

— Добре де, бях лейтенант в морската пехота за — колко беше? — единайсет месеца, преди хеликоптерът да се разбие на Крит и да си счупя гърба. Мамка му, въобще не си падам по разни летящи апарати. Мама и татко ги харесваха. Дори ме возеха в увеселителния парк „Гуин Оук“ като малък. Очакваха и аз да заобичам тия шибани неща — обясни Райън. — Татко е служил като десантчик във военновъздушните сили през четирийсетте години и не му пукаше от това, че някой може да пада от небето — думите на Джак бяха последвани от сумтене. Едно от хубавите неща в морската пехота бе, че не ти се налага да скачаш от самолет. По дяволите — помисли неочаквано Райън. Всъщност това ли го тревожеше повече, или летенето със самолет? Това предизвикваше у Саймън иронична усмивка. — Вашите агенти носят ли оръжие, когато изпълняват задача на терен?