Том Клэнси - Червеният заек

Този път Саймън се закиска.

— Само във филмите, Джак. Те са прекалено тежки, а и трудно можеш да обясниш наличието им, ако ти се наложи. В британското разузнаване няма агенти 007, поне аз не съм чувал. Понякога французите убиват хора и наистина ги бива в това. Такава е практиката и на израелците, но хората правят грешки, дори най-добрите професионалисти, а тези неща много трудно могат да се обяснят пред печата.

— Но човек не може да знае предварително какво ще се случи?

— Теоретично е така, но не и на практика. На „Флийт Стрийт“ си имат собствени правила, както знаеш.

— Това важи и за „Вашингтон Поуст“. Никсън пръв го разбра 41 41 „Вашингтон Поуст“ пръв публикува разкритията по аферата „Уотъргейт“ за незаконното подслушване на телефоните на националния комитет на Демократическата партия в сградата Уотъргейт във Вашингтон. Скандалът доведе до оставката на Никсън от президентския пост на 9 август 1974 г. — Бел. прев. .

— Аз бих се постарал да го избягна — съгласи се Райън, дъвчейки своя сандвич с пушено месо.

В Белград — Београд, както го наричаха жителите му, имаше красива гара. Явно през деветнайсети век архитектите се бяха надпреварвали, подобно на набожните си предшественици, построили катедралите през Средновековието. Влакът имаше неколкочасово закъснение, установи с почуда Зайцев. Не разбираше защо. Не беше правил продължителен престой на никоя гара по пътя. Може би машинистът е карал с по-малка скорост. След като напусна пределите на Белград, влакът се заизкачва по планинската местност. Представи си колко красива е тази страна през зимата. Тук май се готвеха да организират олимпийски игри? Зимата тук щеше да дойде по същото време като в Москва. Тази година се бавеше, но пък за сметка на това сигурно щеше да е по-сурова. Зачуди се какви ли са зимите в Америка…

— Готов ли си, Джак? — попита Чарлстън.

— Мисля, че да — каза Джак и прегледа новия си паспорт.

Тъй като беше дипломатически, върху подвързията му от червена кожа имаше малко по-богата украса от обикновените, с кралския герб на предната корица. Разлисти го, за да разгледа марките от всичките места, където не беше ходил. Тайланд, Китайската народна република. „По дяволите — каза си Джак, — голямо пътуване съм му ударил.“

— А тази виза за какво ми е? — попита той.

Обединеното кралство не изискваше подобни визи от никого.

— В Унгария контролират стриктно кой влиза и кой излиза. Изискват входна и изходна виза. От последната едва ли ще имаш нужда — каза Чарлстън. — Най-вероятно Хъдсън ще те измъкне в южна посока. Той поддържа тесни контакти с местните контрабандисти.

— Да не би да ми се наложи да се катеря по планините? — попита Райън.

Базил поклати глава.

— Не, ние не правим често такива неща. Автомобил или камион, предполагам. Това няма да е проблем, момчето ми. — Той го погледна. — Наистина е рутинна операция, Джак.

— Щом така казвате, сър.

„Тая работа въобще не е за мен. Мамка му.“

Чарлстън се изправи.

— Късмет, Джак. Ще се видим след няколко дни.

Райън му подаде ръка.

— Слушам, сър Базил. — Винаги готов, приятел.

На улицата чакаше кола. Джак се метна на предната седалка и шофьорът подкара на изток. Пътуването отне около петдесет минути благодарение на разредения следобеден трафик. Толкова траеше и пътуването с влака.

След като се прибра в Чатъм, Райън завари дъщеричката си да спи, а малкия Джак да играе в кошарката със стъпалата си — колко вълнуващи бяха само. Мис Маргарет четеше списание в дневната.

— Доктор Райън, не ви очаквах…

— Няма нищо, налага се да замина по работа.

Отиде до телефона в кухнята и се опита да се обади на Кети. Тя обаче четеше своята лекция за лазерните апарати. „Ония, които май използваше, за да заварява кръвоносни съдове“ — помисли той. Нещо такова. Намусен, изкачи на бегом стълбите, за да си вземе пътната чанта. Щеше да пробва да й се обади от летището. Но за всеки случай й написа бележка.

ТРЪГВАМ ЗА БОН. ОПИТАХ СЕ ДА ЗВЪННА. ЩЕ ОПИТАМ ПАК. С ОБИЧ, ДЖАК.

Бележката се озова върху вратата на хладилника. Райън се наведе да целуне Сали, след това слезе долу, за да прегърне сина си, който се оказа доста натежал. Малкият приятел точеше лиги, както автомобилният двигател масло. Това изискваше да бъде пусната в употреба хартиена салфетка.

— Приятно пътуване, доктор Райън — каза гувернантката.

— Благодаря, Маргарет. До скоро.

Веднага щом колата потегли, тя звънна в Сенчъри Хаус, за да уведоми хората там, че сър Джон е вече на път за „Хийтроу“. После се върна към списанието си, последния брой на „Татлър“.