Том Клэнси - Червеният заек

Самолетът беше почти нов „Боинг“ 737, а Райън реши да запълни самотата по време на пътуването с пакет цигари. Той запали още с влизането в чакалнята.

Добрата новина беше, че билетът му е за първа класа със седалка А-1 до прозореца. Най-приятната част от полета бе гледката към небето и като допълнение фактът, че никой не можеше да забележи шубето, изписано по лицето му. С изключение може би на стюардесите, тъй като подобно на лекарите те надушват страха. На пътниците се полагаше и пиене и Райън си поръча уиски, но установи, че предлагаха само скоч (той не го харесваше), водка (каквато не обичаше) или джин (който дори не можеше да понася). За „Джак Даниълс“ не беше осигурено място на този самолет, но листата с вината беше привлекателна. След като набраха височина и сигнализираха, че вече може да се пуши, Райън запали нова цигара. Един хубав бърбън беше за предпочитане, но по-добре вино, отколкото нищо. Поне успя да се отпусне на седалката и да притвори очи, правейки се, че си почива. Само от време на време поглеждаше през прозорчето, за да разбере дали гледката долу е зелена или синя. Самолетът летеше плавно с изключение на няколко люшвания, при които Джак стискаше здраво ръкохватките, а трите чашки сносно френско вино му помогнаха да преодолее страха си. Към средата на полета, някъде над Белгия, той се замисли колко ли от хората мразеха да летят. Може би една трета, може би половината? Колцина ли от тях изпитваха същата непоносимост като него? Половината? Повече от сигурно беше, че не е единственият. Страхливите хора се стараят да се прикриват, а като се оглеждаше наоколо, забелязваше същите напрегнати лица като неговото. Така че поне не беше единственият шубелия на самолета. А и виното беше приятно, с вкус на плодове. Като се замислеше, късметът също трябваше да е на негова страна, след като бойците от Армията за освобождение на Ълстър не го направиха на решето с автоматите си „Узи“ при нападението в дома му в Чесапийк Бей. Значи можеше да се успокои и да се наслаждава на полета. Така или иначе, по една или друга причина го бяха набутали в самолета и мърдане нямаше, тъй като боингът се носеше във въздуха на височина десет хиляди метра.

Докато самолетът се снижаваше за кацане, на няколко пъти се раздруса яко, но Райън се чувстваше в най-голяма безопасност при приземяването. Интелектът му подсказваше, че това трябва да е най-опасният етап от полета, но инстинктът му не възприемаше нещата по този начин. Долови воя на спомагателните двигатели, а после и шума от пускането на колесниците. Когато видя как земята се доближава стремително, се почувства съвсем в безопасност. При кацането самолетът се поразтресе, но важното бе, че отново е на земята, където човек можеше да стои на краката си или да се движи както си иска. Най-после!

Навлизаха в района на гарата в Будапеща. Минаха покрай множество пътнически и товарни вагони, разхвърляни из релсите, а влакът им си запробива път през железопътните стрелки и чупки. За последно зайчикът опря носле в стъклото на прозореца, най-накрая минаха под стъклена козирка и влакът им спря рязко на Източната гара. Полууниформени хамали с мазни коси се засуетиха около вагона с багажа. Зайчикът скочи от влака и се заоглежда, последван почти мигновено от майка си с пътна чанта в ръка. Олег отиде до вагона с багажа, за да наблюдава как прехвърлят куфарите им върху металната количка. Отдалечиха се от влака, минаха през старата и доста занемарена чакалня и излязоха на стоянката за таксита. Там бяха паркирани цяла редица руски лади — съветският вариант на стар модел фиат, с еднакъв цвят, със сигурност заради мръсотията. Зайцев пусна на хамалина бакшиш от една валутна рубла, след като той натовари багажа им в таксито. Багажникът на миниатюрния автомобил не успя да побере всичко и три от чантите се озоваха на предната седалка, така че Светлана трябваше да седне в скута на майка си по пътя до хотела. Таксито потегли, направи остър завой на сто и осемдесет градуса и се понесе с безопасна скорост по централната търговска улица.

Хотел „Астория“ бе само на четири минути от гарата. Представляваше масивна постройка, наподобяваща грандхотелите от миналия век. Фоайето имаше скромна площ и на очи се набиваше главно дъбова резба. Регистраторът ги очакваше и ги поздрави с усмивка. След като връчи на Зайцев ключа от стаята, той посочи към Съветско-унгарския културен център на отсрещната страна на улицата, на който толкова му личеше, че е оперативен щаб на КГБ, че дори можеха да издигнат отпред паметник на Железния Феликс. Пиколото ги придружи до миниатюрния асансьор и се качи с тях до третия етаж. Заведе ги до стая триста и седем, която се намираше на ъгъла и която щеше да е техен дом в следващите десет дни, така поне смятаха всички с изключение на Олег. Пиколото също получи една рубла за това, че го обезпокоиха, и се оттегли, оставяйки семейството в стаята, която беше малко по-голяма от двете купета във влака, взети заедно, и само с една баня, макар и с душ, от който и тримата се нуждаеха. Олег остави първо жена му и дъщеря му да се изкъпят.