Том Клэнси - Червеният заек

— Едно на десет хиляди.

За Райън това бе като да се обзаложиш, но имаше още един тревожен момент.

— Знаеш ли, че жената и детето не знаят още колко ще продължи ваканцията им?

Тия думи накараха Хъдсън да обърне глава.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Казал го е лично на нашите хора в Москва. Ще има ли усложнения?

Протегна ръце върху кормилото.

— Само ако се разписка. Предполагам, че ще можем да се справим.

Но по израза на лицето му ясно личеше, че бе повод за безпокойство.

— Европейките, доколкото съм чувал, са по-разбрани от американките.

— Вярно е — съгласи се Хъдсън. — Особено рускините, предполагам. Е, тепърва ще разберем.

Свиха за последно към „Харм Утца“ и пристигнаха пред британското посолство. Хъдсън паркира колата и слязоха.

— Оная сграда отсреща е на Будапещи Рендьорфьокапитаншаг — централата на милицията. Хич не е зле да си на безопасно място, а и те не са заплаха за нас. Местната милиция не се ползва с голямо уважение. Езикът им е невъзможен. Индо-алтайски, както твърдят филолозите. Произходът му е някъде от Монголия, ако може да се вярва на такива неща. Няма нищо общо с никой друг език, който ти е известен. Не са много хората, които говорят английски, но мнозина знаят немски, тъй като Австрия им е съседка. Не се притеснявай, ще те придружава някой от нашите през всичкото време. Утре сутринта ще те поразходя насам-натам. Не знам при теб как е, но мен пътуванията ме уморяват до смърт.

— Мен също — отговори веднага Райън. — Викам му шок от пътуването.

— Значи, ще те настаним в квартира на горния етаж. Бюфетът на посолството е добре зареден. Квартирата е удобна, ако не друго. Дай да ти помогна с багажа.

Не можеше да се отрече гостоприемството им, мислеше си Джак десет минути по-късно. Легло, баня, телевизор, видео с десетина касети. Реши да изгледа „Жестоко море“ с Джак Хокинс, но още преди края на филма заспа.

Всички се събудиха почти по едно и също време. Малкият зайчик беше пръв, веднага след него стана майка му и накрая неговият татко. Хотел „Астория“ предлагаше румсървис, което беше нечуван лукс за съветския гражданин. В стаята имаше телефон и Ирина поръча закуска. Уведомиха я, че храната ще пристигне след около трийсет минути.

— Аз щях да я приготвя много по-бързо — отбеляза тя с известно разочарование.

Но не можеше да си изкриви душата и да не признае, че й харесва друг да се погрижи за това. Използваха банята, изчаквайки реда си, преди идването на храната.

Райън стана, взе душ и се настани в бюфета на посолството към осем без петнайсет. Очевидно британските външнополитически служители си угаждаха не по-малко от американските си колеги. Поръча си бъркани яйца и бекон — Райън харесваше английския бекон за разлика от най-популярните им колбаси, чийто пълнеж според него приличаше на дървени стърготини, — и четири препечени филии бял хляб с убеждението, че трябва да закуси добре, тъй като се очертаваше тежък ден. Кафето не беше никак лошо. След като попита каква марка е, получи отговор, че е австрийско, което обясняваше качеството му.

— Дължим го на посланика — обясни Хъдсън, заемайки мястото си на масата при американеца. — Дики много обича кафе.

— Кой?

— Ричард Доувър. Той е нашият посланик. В момента е в Лондон. Замина онзи ден. Жалко. Щеше да се радва да се запознаете. Готин шеф. Наспа ли се добре?

— Не мога да се оплача. Разликата във времето не е чак толкова голяма, само един час. Има ли начин да звънна в Лондон? Не успях да поговоря с жена си вчера, преди да замина. Не бих искал да се тревожи — обясни Джак.

— Няма проблеми, сър Джон — каза му Хъдсън. — Може да звъннеш от моя кабинет.

— Тя си мисли, че съм в Бон по работа, свързана с НАТО.

— Наистина ли?

— Кети знае, че съм от Управлението, но не е наясно с какво точно се занимавам, а освен това и аз самият не знам за какъв дявол ме пратиха тук. Аз съм аналитик, а не оперативен агент — добави Райън.

— Така пишеше и в шифрограмата. Какво да се прави. Приеми го като ново преживяване за бъдещите си книги.

— Безкрайно благодаря, Анди — Райън го изгледа с изкривена усмивка. — Ще ми дойде в повече, вече си имам достатъчно, приятел.

— Е, поне следващия път, като пишеш мемоари, ще имаш още по-добра представа как стоят нещата на бойното поле.

— Стига да не си разбия главата в стената.

— Стига, мое задължение е да не го допусна.

Райън отпи дълга глътка от кафето. Не беше като на Кети, но като за купешко кафе ставаше.