Том Клэнси - Червеният заек

— Добре. Доскоро — Силвестри отпи от чашата с кафе и пресметна, че трябва да тръгне след половин час. След това натисна бутона върху интеркома.

— Да, сър?

— Ани, дойде пратка за куриер до Москва. Имаме ли човек на разположение?

— Да, сър.

— Добре, би ли я отнесла долу?

— Да, сър. — На секретарките на ЦРУ не им плащаха, за да са многословни.

— Добре. Благодаря — Силвестри затвори.

Джак и Кети пътуваха във влака. Когато наближиха спирката до площада „Слонът и замъкът“, Райън се сети, че още не бе научил защо това място носеше такова странно име. Времето вещаеше буря. „Англия не е достатъчно обширна, за да се очаква, че бурята ще се разсее“ — помисли си Райън. Може пък да са само дъждовни облаци, които ще преминат над Атлантика? Каквото и да станеше, едно бе ясно — хубавото време свърши. Не беше никак приятно.

— И тази седмица ли ще предписваш само очила, скъпа? — попита той съпругата си, която както винаги бе заровила глава в медицинското си списание.

— Цялата седмица — потвърди тя. След това вдигна очи. — Не е вълнуващо като операциите, но е важно.

— Кет, щом го правиш, значи е важно.

— А ти не знаеш с какво ще се занимаваш днес, както винаги?

— Не и докато не стигна до кабинета си.

А нищо чудно и тогава да не разбере. Каквото и да беше, без съмнение се бе получило или по безопасния факс, или бе изпратено по куриер. Часовата разлика беше удобна. Самолетът по линия 747 от „Дълес“ обикновено пристигаше рано сутрин между шест и седем часа, а от летището имаше още четирийсет минути до Сенчъри Хаус. Правителството можеше да работи по-бързо и от „Федерал Експрес“, стига да поискаше На гара „Виктория“ се забави още петнайсет минути, за да купи „Дейли Телеграф“ за себе си и медицинско списание за нея, след което се разделиха. За разнообразие Кети взе метрото. Райън предпочете такси. То профуча край двореца Уестминстър, след това мина на отсрещния бряг на Темза. Райън плати таксата от четири и половина лири плюс щедър бакшиш. Десетина секунди по-късно бе вътре.

— Добро утро, сър Джон — поздрави го Бърт Кандъртън.

— Как е, старши сержант? — попита Райън и се мушна през вратата, след това се качи с асансьора до последния етаж.

Саймън вече бе на бюрото си и преглеждаше съобщенията. Вдигна очи, когато Джак влезе.

— Добро утро, Джак.

— Здрасти, Саймън. Как мина уикендът?

— Без градинарство. Гаден дъжд.

— Нещо интересно тази сутрин?

Наля си чаша кафе. Английският чай, който Саймън предпочиташе, не беше лош, но на Джак не му вършеше работа сутрин рано.

— Още не, но всеки момент ще донесат нещо от Америка.

— Какво?

— Базил не ми каза, но когато в понеделник сутрин пристигне пратка на ръка, обикновено е нещо интересно. Явно е свързано със Съветския съюз. Предупреди ме да имам готовност.

— Е, поне ще започнем седмицата с нещо интересно — каза Райън и отпи от кафето. Не беше като на Кети, но по-добро от чай. — Кога пристига?

— Към десет. Вашият главен агент Силвестри идва насам.

Райън се бе срещал с него само веднъж. Бе достатъчно компетентен, както се полагаше за един шеф, та бил той и на спокойно местенце като тукашното.

— Нищо ново от Москва, така ли?

— Само поредните слухове за здравето на Брежнев. Изглежда, не му е помогнало много и това, че спря да пуши — каза Хардинг, палейки лулата си. — Противно дърто леке — добави британският аналитик.

— Какво става в Афганистан?

— Иван поумнява. Хеликоптерите МИ-24 изглеждат доста ефективни. Лошо им се пише на афганците.

— Докога смяташ, че ще продължават?

Хардинг вдигна рамене.

— Зависи колко жертви е готов да понесе Иван. Имат огневата мощ, от която се нуждаят, за да спечелят, така че е въпрос на политическа воля. За нещастие на муджахидините на ръководството в Москва май не му пука много за жертвите.

— Освен ако нещо не промени баланса — каза Райън.

— Като например какво?

— Като ефективна ракета „земя-въздух“ за неутрализиране па хеликоптерите. Разполагаме със „Стингър“. Никога не съм я използвал лично, но от онова, което съм чел за нея, изглежда да е много добра.

— Но как една тълпа неуки диваци може да си служат с ракета? — попита Хардинг недоверчиво. — Със съвременна пушка, да. С автомат също. Но с ракета?

— Идеята при новите оръжия, Саймън, е да са лесни за използване от войниците. Достатъчно опростени, за да не мислят, когато ги зареждат. Обикновено няма много време за мислене и затова действията трябва да са прости и бързи. Както ти споменах, не съм използвал лично такова оръжие, но съм си играл с противотанкови оръжия и мисля, че са съвсем прости.