Том Клэнси - Червеният заек

— Какъв е проблемът, Майк? — попита Мур още с пристигането.

— От Фоли. Изглежда, разполага с нещо интересно. Каубой или не, Бостък беше човек, който си разбираше от работата.

— Мамка му — изпсува шефът на ЦРУ. — Боб вече е заминал.

— Да, сър, преди час.

— Какво става, Артър? — попита адмирал Гриър, който се появи в евтина риза за голф.

— Имаме си Заек — каза Мур и му подаде съобщението.

Гриър го прочете внимателно.

— Това може да се окаже доста любопитно — каза той, след като помисли за миг.

— Да, може — отвърна Мур на заместник-директора по операциите. — Майк, докладвай.

— Фоли смята, че е важно. Ед е добър оперативен агент, жена му също. Иска да го измъкнем заедно със семейството му възможно най-скоро. Мисля, че трябва да се доверим на инстинктите му, съдия.

— Проблеми?

— Въпросът е как да го организираме. Обикновено оставяме на хората на терена да решат, освен ако не измислят някоя лудория, но Ед и Мери са печени в тия работи. — Бостък си пое дъх и погледна през прозореца към река Потомак зад паркинга за шефовете. — Съдия, Ед смята, че този тип разполага с важна информация. Не може да не му повярваме. Явно Заекът е много вътре в нещата и иска да се чупи от града. Прибавянето на жена му и на дъщеричката им към пратката доста усложнява нещата. Но няма как, налага се отново да се доверим на инстинктите на персонала на терена. Би било чудесно да използваме оня тип като агент и да черпим от него информация за по-дълго време, но по някаква причина Ед смята, че той разполага с нещо, което искаме да знаем.

— Защо не може да ни каже повече? — попита Гриър, все още държейки съобщението.

— Ами възможно е да има ограничения във времето, а може да няма доверие на куриерите, опасявайки се да не изтече нещо до противника. Не знам с какво разполага оня тип, но е факт, че Ед не се е доверил на обичайните канали за връзка, а това, господа, само по себе си е послание.

— Значи, смяташ, че трябва да удовлетворим искането? — попита Мур.

— А какво друго, по дяволите, може да направим?

— Добре. Одобрявам — каза официално шефът на ЦРУ. — Уведоми го незабавно.

— Да, сър — каза Бостък и излезе от стаята. Гриър се захили.

— Боб ще се изяде от яд.

— Какво ли толкова важно може да има, че Фоли ще заобиколи обичайната процедура? — зачуди се Мур на висок глас.

— Трябва да почакаме малко и ще разберем.

— Предполагам, но както ти е известно, търпението не е най-характерната ми черта.

— Е, приеми го като възможност да придобиеш една добродетел, Артър.

— Върхът!

Мур стана. Сега не му оставаше друго, освен да се прибере у дома и да умира от любопитство като дете на Коледа, което няма търпение да разбере какво ще открие под коледната елха — ако въобще Коледата дойде тази година.

Обратното съобщение се получи в Москва след полунощ. Дежурният свързочник го принтира и го отнесе върху бюрото на Майк Ръсел, без да го обработи. Заради осемчасовата разлика във времето с Вашингтон това бе най-натоварената част от денонощието за пристигащите телеграми. Въпросното съобщение беше поредният лист хартия с безсмислени драсканици, които нямаше право да разшифрова.

Както Мери Пат беше очаквала, Ед не можа да заспи въобще, но поне се постара да не вдига шум, за да не безпокои жена си. Съмненията също бяха част от шпионската работа. Дали Олег Иванич не беше подставен агент на КГБ, на чиято въдица той се хвана прекалено бързо? Дали Съветите не бяха хвърлили напосоки въдицата и не бяха хванали голяма риба още от първия опит? Дали КГБ участваше в подобни игри? Не, ако можеше да се довери на подробните инструкции в Ленгли. В миналото устройвали такива капани, но само за хора, за които били сигурни, че са в играта и които можели да ги отведат до други агенти и до явките.

Но вече никой не действаше по този начин. Никой не би поискал билет за бягство още при първата среща, освен ако не преследваше конкретна цел, като например неутрализирането на определен субект, а сегашният случай не можеше да е такъв. Двамата с Мери Пат не бяха направили все още нищо. Само шепа хора в посолството знаеха кой е и с какво се занимава. Не беше правил опити да вербува нови агенти, нито бе влизал в контакт със старите. А и теоретично погледнато, това не му влизаше в задълженията. Главният агент не работеше на терен. От него се очакваше да ръководи и да наглежда онези, които го правеха, като Дом Корсо, Мери Пат и останалите в неговия малък, но печен екип.