Том Клэнси - Червеният заек

Следователно оставаше… Унгария.

Унгария — досети се тя. Будапеща беше стар имперски град, управляван някога с твърда ръка от австрийската династия на Хабсбургите, превзет от руснаците през 1945 година след тежка и продължителна битка с германските СС, а по-късно възстановен навярно до предишната си слава, на която се бе радвал векове наред в миналото. Унгарците не бяха ентусиазирани комунисти, както показаха през 1956 година, преди да бъдат усмирени от руснаците по лична заповед на Хрушчов, а после под напътствията на Андропов в качеството му на тогавашен посланик на СССР — превърнати в щастливи социалистически братя, но все пак управлявани малко по-либерално след краткия, потушен с кръв бунт. Всички бунтовнически водачи бяха обесени или разстреляни. Прошката не беше добродетел, изповядвана от марксизма-ленинизма.

Мнозина руснаци пътуваха с влака за Будапеща. Унгария беше съседка на Югославия, комунистическия Сан Франциско, което руснаците не можеха да посетят без позволение, но Унгария търгуваше свободно с Югославия, така че съветските граждани можеха да си купуват от там видеоапарати, маратонки „Рийбок“ и луксозно бельо. Обикновено те заминаваха с един пълен и два или три празни куфара и дълъг списък с поръчки от свои приятели.

Съветските хора пазаруваха свободно в Унгария, тъй като притежаваха валутни рубли, които всички социалистически държави от СИВ бяха задължени да приемат като знак на почит към Големия брат в Москва. Будапеща бе нещо като бутика на Източния блок. Там се намираха дори аудио и видеокасети за касетофоните и видеокасетофоните, произвеждани в братските социалистически фабрики по японски модел. Касетите се внасяха контрабандно от Югославия с всякакви записи — от най-невинни евъргрийни до порнофилми като „Деби завладява Далас“. В Будапеща имаше също прилични музеи и исторически паметници, чудесни оркестри и добра кухня. С две думи, много подходящо място, където Заекът можеше да отиде, без да предизвиква и най-малкото съмнение, че няма намерение да се връща в любимата си родина.

Това е началото на план, помисли си Мери Пат. Така че не бе будувала напразно цяла нощ.

— Какво точно се случи? — попита посланикът.

— Служител на унгарската държавна сигурност си пиел кафето на съседната маса, когато моят агент оставил съобщението — обясни Сел на посланика в личния му кабинет. Той се намираше на най-горния етаж на мястото, където навремето е бил настанен унгарският кардинал Йожеф Миндсенти 34 34 Кардинал Миндсенти е глава на унгарската лутеранска църква; след събитията през 1956 г. се укрива в посолството на САЩ в Будапеща и престоява там до 1971 г., когато по договорка с Ватикана унгарските власти му позволяват да замине за Рим. — Бел. прев. , прекарал дълги години от живота си в посолството на САЩ. Обичана фигура и от американските служители, и от унгарския народ, той бил хвърлен в затвора от нацистите, освободен след идването на Червената армия и почти веднага след това върнат обратно в затвора, тъй като не бил особено запален по Новата вяра, наложена от Русия. Всъщност пъхнали кардинала в дранголника по обвинение, че е бил отявлен роялист и че проповядвал връщане на имперското управление на Хабсбургите. Местните комунисти не притежавали голямо въображение. Дори и в началото на двайсети век Хабсбургите са популярни в Будапеща, колкото корабни плъхове, разнасящи чума.

— Защо е трябвало ти да се явиш на срещата, Джим? — попита посланикът Питър Ериксън — Острието.

Той трябваше да отговори на острата, но напълно предвидима нота, която бе пристигнала заедно с главния агент на ЦРУ, който седеше пред него в кабинета му.

— Жената на Боб Тейлър, ако не си забравил, е бременна. Имаше някакви проблеми и той трябваше да я закара до болницата на Втора армия в Карлсруе да я прегледат.

Ериксън изсумтя:

— Да, бях забравил.

— Така или иначе, с една дума, се прецаках — трябваше да признае Сел.

Не беше в стила му да се оправдава. С кариерата му в ЦРУ беше свършено, но не можеше да се направи нищо. Много по-зле му се пишеше на нещастното, непохватно копеле, което изпорти всичко. Служителите на унгарската служба за държавна сигурност — Аламвиделши хатошаг, или АВХ, — които го разпитваха, сигурно злорадстваха, че така лесно са го пипнали. Шибан аматьор, ядосваше се Сел. Крайният резултат беше, че унгарското правителство го обяви за персона нон грата и му нареди да напусне страната в срок от четирийсет и осем часа — за предпочитане с подвита опашка.