Том Клэнси - Червеният заек

— Не е като в Ню Йорк или окръг Колумбия.

— Съвсем не. Нещо разтърсващо в Сенчъри Хаус? — попита той.

— Нищо. Преглеждам стари документи и сверявам стари анализи с новополучени данни. Нищо, за което да си струва да пращам информация у дома. Но така или иначе ще трябва да изпратя нещо. Адмиралът ме държи на дълга каишка, но все пак е каишка.

— Какво мислиш за братовчедите?

— Базил е много умен — отвърна Райън. — Но внимава какво ми показва. Предполагам, че такива са правилата. Той знае, че докладвам в Ленгли, и не ми доверява източниците… Но за мен не е трудно да правя някои догадки. МИ-6 имат, изглежда, добри момчета в Москва — Райън замълча. — Да пукна, ако се навия някога да вляза в тази игра. Нашите затвори са доста гнуснички. Не искам дори да мисля какви са руските.

— Едва ли ще те оставят жив дълго, за да разбереш, Джак. Те не прощават лесно, особено на шпионите. Много по-безопасно е да цапардосаш ченге пред районното, отколкото да те хванат, че шпионираш.

— А при нас?

— Забавно е какви патриоти са само затворниците. На шпионите им е доста тежичко във федералните затвори. На тях и на педофилите. Радват се на голямо внимание от обирджиите, а бе честни мошеници.

— Да, баща ми понякога ми разказваше подобни истории, че имало йерархия в затвора и че никак не било приятно да си в дъното.

— По-добре да си питчър, отколкото кечър — захили се Мъри.

Беше време да му зададе истински въпрос.

— Е, Дан, колко си гъст с шпионските служби?

Мъри огледа хоризонта.

— Разбираме се екстра — и това бе всичко, което пожела да каже.

— Знаеш ли, Дан, ако има нещо, което да ме притеснява тук, са недомлъвките.

Мъри се развесели.

— В такъв случай, синко, си попаднал на грешното място. Тук всички говорят по този начин.

— Разбрах, особено в шпионските служби.

— Да не забравяме, че ако дрънкаме като останалите, нямаше да я има тайнствеността и тогава всички щяха да разберат колко всъщност сме застреляни. — Мъри отпи глътка бира и се захили. — Иначе няма да ни имат доверие. Обзалагам се, че е същото с докторите и брокерите — предположи представителят на ФБР.

Във всеки бизнес си имаха начини за общуване. Предполагаше се, че така хората се разбират по-бързо и по-ефикасно, но истинският замисъл бе да се ограничи информацията или достъпът за външни лица. Но за вътрешен човек не беше зле.

Неприятната новина дойде от Будапеща, и то в резултат на лош късмет. Агентът дори не беше важен. Той предоставяше информация за унгарските военновъздушни сили, които едва ли някой взимаше на сериозно, както впрочем цялата унгарска армия, която не можеше да се похвали с особени успехи на бойното поле. Марксизмът-ленинизмът тук никога не бе пускал дълбоки корени, но държавата разполагаше с усърдни, ако не от най-способните служби за разузнаване и контраразузнаване, където работеха не само глупаци. Някои дори бяха обучени в КГБ, а ако Съветите ги биваше в нещо, това бяха шпионажът и контрашпионажът. Въпросният служител Андраш Морисей си седеше кротко в едно кафене на улица „Андраши Утца“, когато забеляза досадната грешка. Нямаше да види нищо, ако вестникът, който четеше, не бе толкова скучен. Някакъв унгарски гражданин — личеше му по дрехите — изпусна нещо. То бе с размерите на метална кутия от тютюн за лула. Наведе се бързо да го вземе и след това прекалено очебийно го мушна под масата. Андраш забеляза, че то не падна. Явно го бе прикрепил с лепенка за долната страна на плота. Това, което се случи, не само бе необичайно. Напомни му за учебните филми в Академията на КГБ в околностите на Москва. Беше елементарен и отдавна излязъл от употреба начин, използван от вражеските агенти за предаване на информация. Все едно, че най-неочаквано се бе озовал в кино, където прожектираха шпионски филм. Инстинктивната му реакция го отведе в мъжката тоалетна, където имаше телефонен автомат. Набра номера в службата си и поговори с някого по-малко от трийсет секунди. След това използва тоалетната, тъй като нещата можеха да се проточат, а той се почувства изведнъж напрегнат. Службата му се намираше наблизо и двама от колегите му скоро се появиха в кафенето, седнаха, поръчаха си кафе и започнаха да си бъбрят оживено. Андраш бе сравнително отскоро в службата — само от две години — и още нямаше опит. Но явно днес бе неговият ден, предчувстваше го. Беше по петите на шпионин. Унгарски гражданин, който работи за някоя чужда държава, та било и за съветския КГБ, извършваше престъпление, за което можеха да го арестуват, макар че при втория случай щяха да го освободят бързо със застъпничеството на офицера за връзки от КГБ. След още десет минути унгарецът стана и излезе, а единият от двамата служители го последва.