Том Клэнси - Червеният заек

После ще се срещне с Борис Строков и да разбере колко бързо може да се осъществи операцията. Борис Андреевич ще намери задачата за вълнуваща. Ще е най-великата мисия в кариерата му — като участие в Олимпиада — по-скоро вълнуващо, отколкото страшно. А и повишението бе в кърпа вързано, вероятно и нов автомобил или вила в околностите на София. А може и двете. „А за мен?“ — зачуди се служителят на КГБ. Повишение със сигурност. Генералски звезди, удобен кабинет в Центъра в Москва, хубав апартамент на „Кутузовски проспект“. Едно връщане в Москва щеше да дойде много добре на резидента, който от дълги години бе извън родината. „Стига ми толкова“ — помисли си той. Повече от достатъчно беше.

— Къде е куриерът? — попита Мери Пат, обирайки с прахосмукачката килима в дневната.

— Някъде над Норвегия — предположи на висок глас съпругът й.

— Имам една идея — каза тя.

— Наистина? — Ед зададе въпроса с не малка доза притеснение.

— Какво ще кажеш да изведем Заека, без те да узнаят?

— Как, по дяволите, може да стане? — попита съпругът й учуден. Какви ли планове кроеше тя? — Преди всичко да го измъкнем заедно със семейството му няма да е особено лесно.

Тя сподели с него идеята си, която се бе родила в лудата й глава, а в интерес на истината не беше никак лоша.

„Типично в твой стил“ — помисли си Ед, без да се издаде. Но след малко отсече лаконично:

— Сложно.

— Но изпълнимо — възрази тя.

— Скъпа, това е голям залък.

Но събуди любопитството му. Мери Пат разбра по очите му.

— Да, но ако успеем, ще е голям удар — каза тя, прокарвайки прахосмукачката под дивана.

Еди се примъкна по-близо до телевизора, за да чува по-добре роботите. Добър знак. Щом Еди не можеше да чува, какво оставаше за микрофоните на КГБ.

— Струва си да се обмисли — кандиса накрая Ед. — Но как ще го направим… — мамка му.

— Е, за това ни плащат, нали така?

— Няма да е никак лесно да го измъкнем от тукашния ад.

Не и без да се въвлекат цял куп от местните агенти, някои от които можеше да се окажат ненадеждни, а това бе най-голямото им опасение, нещо, от което нямаше как да се предпазят. Това бе един от най-сериозните проблеми в шпионажа. Ако контрашпионите от КГБ пипнеха някоя от връзките им, бяха достатъчно умни как да се възползват. Можеше например да си поговорят с човека и да му наредят да продължи операцията, а после той вероятно нямаше да доживее края на годината. Агентите им бяха тренирани да предупреждават при опасност, но как да са сигурни, че ще го направят? Изискваше се голяма всеотдайност за това от съответния агент, по-голяма, отколкото повечето от тях бяха склонни да проявят.

— Има и други места, където може да отидат. Например Източна Европа. Дали да не ги отведем там? — продължи тя.

— Предполагам, че не е невъзможно — съгласи се отново той. — Но задачата ни е да ги изведем, а не да спечелим точки за изпълнение от източногерманския съдия.

— Знам, но помисли само. Ако го измъкнем от Москва, ще разполагаме с много по-голяма свобода на действие.

— Да, скъпа. Но ще означава и проблеми с комуникациите.

А това на свой ред съдържаше риска да издъни цялата операция. Принципът ДПН — действай по най-простия начин — беше част от етиката на ЦРУ, както шлиферът и меката шапка бяха неизменни атрибути на шпионите от тъпите филми. Прекалено многото готвачи развалят супата.

И все пак това, което предлагаше, си заслужаваше. Ако измъкнеха Заека по такъв начин, че да накарат Съветите да го смятат за мъртъв, щяха да си спестят много главоболия след това. Беше като да телепортират капитан Кърк в щаба на КГБ, при това с шапка невидимка, и да го използват, без никой за подозира, че е там. Това щеше да означава тонове информация и най-перфектната игра, която някога се бе случвала. „По дяволите — помисли си Ед, — толкова перфектна, че да не може да се случи в реалния свят.“ Изведнъж си даде сметка, че е благословен с жена, която бе добра в работата, колкото в леглото.

А това си беше истински късмет.

Мери Пат наблюдаваше изражението на съпруга си, а тя знаеше как да чете мислите му. Той предпочиташе да играе предпазливо, но тя бе натиснала чувствителна струна, а той бе достатъчно умен да разбере ползата. Идеята й усложняваше операцията… но не чак толкова. Да се измъкне пратката от Москва само по себе си не беше като да прекараш един ден на плажа. Най-трудно щеше да е да се пресече финландската граница. Винаги бягаха във Финландия и всеки го знаеше. Имаше начини, като най-често се използваха автомобили, в които криеха пътниците. Руснаците трудно се оправяха с подобен номер, особено ако шофьорът имаше дипломатически статут. Тогава международната конвенция ограничаваше възможностите им при претърсването на автомобилите. Всеки дипломат, който желаеше да спечели лесно пари, можеше да пренася контрабандно наркотици — Мери Пат бе сигурна, че някои го правеха, а шансът да ги хванат беше минимален. Но и това не беше изцяло безопасно минаване. Ако Съветите узнаеха, че човекът им е изчезнал, щяха да нарушат правилата, тъй като той притежаваше изключително ценна информация. При нарушаване на дипломатическите правила другата страна просто щеше да протестира, след което щеше да последва публичното разкритие, че акредитиран чуждестранен дипломат се занимава с шпионаж. На Съветите не им пукаше, че ще пострада някой от техните дипломати. Те бяха прословути с това, че жертваха цели армии в името на политически цели и смятаха, че това е цената, която трябваше да се плати. Заради информацията, с която разполагаше Заекът, те нямаше да се поколебаят да пролеят кръв — включително част от собствената си. Мери Пат се питаше дали този човек съзнава на каква опасност се излага и колко страшни бяха силите, срещу които се възправяше. Нещата опираха до там дали Съветите щяха да узнаят какво се готви. Ако не разберат предварително, процедурите им за наблюдение щяха да са предвидими. Но ако ги предупредеше някой, щяха да наложат блокада над цяла Москва.